— Така ли?
— Аха. — Лин изпука шия, за да му покаже.
— Знаеш ли, пианистката казваше, че много ме бива да разтривам.
— Не думай.
— И още как. — Илай се усмихна. — Е, предполагам, че ти си по-напрегната от градска музикантка.
— Има нещо такова.
— Но пък не пречи да опитаме, нали?
Лин го изгледа мрачно.
— Нали няма да се опиташ да правиш секс с мен?
Илай онемя за секунда и Лин се изчерви при мисълта, че е казала някоя глупост. Той обаче само вдигна ръце във въздуха.
— И през ум не би ми минало! Е, всъщност би… — поправи се той, но Лин го замери с обувката си и го прекъсна на средата на изречението. Той улови обувката във въздуха. — Ела тук.
Лин се засмя, припълзя по пода и се облегна на краката му. В началото я докосна внимателно, само по раменете, и тя усети как цялото й тяло се стяга. Ръцете му се движеха бавно и старателно; палците му разтриваха изпънатите сухожилия на врата й и се спускаха към горната част на лопатките й. Скоро непривичното докосване стана по-малко смущаващо и по-приятно. Лин се отпусна и цялото напрежение в живота й започна да се оттича под умелите му ръце.
— Да, ставаш — наруши мълчанието тя.
— Не бъди толкова придирчива. Малко по-напрегната си от пианистката.
— О, така ли? — Лин забеляза, че Илай все още не бе назовал старата си приятелка по име. — Тя каква беше?
— Кой?
— Приятелката ти.
— О… ами… — Ръцете му за секунда спряха, но бързо си върнаха предишния ритъм. — Беше мило момиче и се разбирахме добре, но липсваше искрата. Нали се сещаш?
— Не. Единствените хора, които съм познавала в живота си преди вас, бяха майка ми и Стебс.
— Няма как да ти го обясня. Срещаш определен човек и дори да не го познаваш, не можеш да спреш да мислиш за него. Всеки път, когато си говориш с него, се притесняваш, а като се прибереш, си повтаряш отново и отново всичко, което сте си казали.
Лин облегна глава на коляното му, отдала се изцяло на удоволствието от ръцете му.
— Мисля, че знам — каза тя.
Ръцете му се спряха върху раменете й.
— Няма да ми отнеме много време да настроя китарата, ако искаш.
— Наистина ли?
— Дай ми няколко минути — каза той, като внимателно я помести, за да се измъкне, и я облегна върху леглото.
Тя наблюдаваше пръстите му, които умело се движеха нагоре-надолу по струните. Ръцете му познаваха инструмента така добре, както тя — оръжието си. Навел глава настрани, той внимателно се вслушваше във всеки тон и го настройваше, докато му хареса. Щом приключи, изсвири един прост акорд и звукът му отекна между каменните стени.
— Жалко, че Стебс ще го пропусне — рече той. — Каза, че отдавна не е слушал музика. Не че не ми харесва да те имам само за себе си.
— Аз никога не съм слушала музика
Ръката на Илай се спря върху струните.
— Никога? Нито веднъж?
Тя сви рамене.
— Кога да слушам? Имахме си по-сериозни тревоги.
— Да съм спокоен значи — пошегува се Илай. — Нищо кой знае какво не може да стане, освен завинаги да те откажа от музиката.
— Вече ми харесва.
— Ти чу само едно „до“.
— Тогава млъквай и изсвири нещо.
Илай я замери с възглавница, но тя ловко я хвана. Дяволитата усмивка изчезна от лицето й, заслушана в бавната ритмична мелодия, която изпълни тъмните ъгълчета на сутерена. Гласът му звучеше много по-различно, отколкото когато говореше — по-нисък и пулсиращ с дълбоките емоции, които се криеха зад шегите му. Тя го гледаше, запленена от малките мускули на ръцете му, които подскачаха със струните, от съсредоточено присвитите му очи. Той бавно спря и се усмихна извинително.
— Дотук стигнах, докато бяхме в Ентарго.
— Ти ли си я съчинил?
— Да. Не е като да държиш еленско сърце в ръката си, но става.
Трополенето на ситни парченца лед по стъклото ги изтръгна от приятния унес.
— Мамка му! — Илай стана и потропа по прозореца, но замръзналият скреж от външната страна не помръдна. — Дали са стигнали навреме?
Лин стана от пода и се протегна, още изгубена в магията на песента му.
— Със сигурност. Пътят е няколко минути, а и Стебс е достатъчно умен, за да я накара да ходи по-бързо.
— Сигурно е много неприятно навън в това време.
— Ако чакаш покана да останеш, няма нужда да си търсиш оправдание. Няма да те отпратя в тази виелица. Притеснявам се само за Нева.
— Няма проблем, тя сигурно вече спи.
— Добре тогава.
Лин затвори вратичката на печката и стаята потъна в мрак.
— По дяволите — изруга Илай, — нищичко не виждам. Такъв ли ти е планът? Да си счупя крака и да ме държиш тук като пленник?