— Предпочиташ да имаш езеро и да търпиш зимите?
— Определено.
Илай кимна.
— Когато напуснахме града, бях ужасен, а все пак имахме някаква цел. Не мога да си представя да бродя, без да знам къде отивам.
— Колко дълго скитахте, преди да намерите реката?
— Седмици. Може и месец. В началото броях дните, но после започнах да измервам времето с корема на Нева.
— Видяхте ли много хора?
— Предимно чувахме изстрели. Някои куршуми падаха в краката ни, но един просвистя покрай ухото ми. Нямаше предупредителни викове; просто стреляха. А аз дори не подозирах, че сме се доближили до нечия вода.
Лин си представяше какво е било. Илай гази бавно шумата, така че Нева да не изостава. Луси едва се влачи подире им с подутите си крачета, може би лови скакалци… Изведнъж — куршум. Лин потръпна, все едно тя беше натиснала спусъка.
— Повечето хора поне пускат предупредителни изстрели като онези в краката ти.
— Но не всички.
— Не, не всички.
Лин стана от леглото, облече се и сложи кафето на печката.
— Изкушаваш ме — каза Илай, — но май трябва да вървя. Нева ще се притесни, ако се събуди, а мен ме няма.
— Добре — отвърна Лин, вперила поглед в тенджерката с вода. — А ти… прегръщаш ли и нея по този начин? Като мен снощи?
— Не — отговори Илай веднага. — Между нас няма нищо. Аз съм достатъчно много момче, за да виждам, че е красива, но освен това съм достатъчно мъж, за да знам, че тя винаги ще си остане съпругата на брат ми.
Честността му предизвика усмивка у Лин.
— Трябваше да попитам.
Илай понечи да каже нещо, но на вратата се потропа. Лин грабна пистолета си и се качи горе. След малко по стълбите долетя Луси.
— Здрасти, чичо Илай!
Лин слезе по-бавно, следвана от Стебс.
— О, здрасти, чичо Илай — поздрави той насмешливо, местейки поглед между двамата младежи. — Много наивно ли ще бъде да предположа, че снощи си си тръгнал късно и си се върнал рано тази сутрин?
Лин се изчерви и се зае да оправя леглото, но се усети, че така привлича вниманието към факта, че има само едно легло за оправяне.
— Не се заяждай — процеди тя.
— Колкото и да ми е приятно да ви дразня, имам по-сериозен въпрос и към двама ви.
Лин се изправи.
— Какво има?
— Откога не сте виждали пушек на юг?
— Веднага ще ти кажа — от няколко седмици — отговори бързо Лин, която бе проверявала всяка сутрин.
Илай я погледна замислено.
— Не помня да съм виждал напоследък, макар че, откровено казано, невинаги гледам.
— И аз не съм виждал от седмици — потвърди Стебс. — А нищо не може да оцелее на този студ без огън.
— Мислиш ли, че са се разкарали?
— Или са се разкарали, или са умрели.
Илай се облегна на стола си.
— Знам, че ще прозвучи кофти, но това е облекчение.
— Облекчение е и толкоз — каза Лин.
Необяснима топлина изпълваше гърдите й, като гледаше скъпите на сърцето си хора, събрани на сигурно място под нейния покрив.
16
Лин не помнеше друга блага зима като тази. Благодарение на обилните снеговалежи не се налагаше да пробиват леда на езерото, за да черпят вода. Когато бяха жадни, двете с Луси просто събираха сняг в кофите и го разтопяваха на печката или направо го ядяха с шепи, след като първо се замеряха с него.
След като заплахата от юг изчезна, Лин често оставаше на земята с Луси и й показваше следите на различните животни в снега: елени, миещи мечки, катерички, оставили неравни дири с подскоците си. Койотите, които започваха да се връщат. Луси схващаше бързо и искаше да знае още и още. Лин я учеше как да различава гласовете на коравите птици, които бяха останали да зимуват тук, и как да издава онзи звук в шепите си, за да привлича елените.
Луси изглеждаше чудесно. Слабичките й ръце и крака бяха заякнали от борбата със снежните преспи в търсене на следващото приключение. Лин вървеше подире й, биеше пъртина след малките й стъпки и я предупреждаваше да стои далеч от заледеното езеро в по-топлите дни. От време на време отскачаха до колибата на Стебс, въпреки че Лин винаги се притесняваше. Луси й напомняше, че никой не иска замръзнало езеро, и се споразумяваха бързо да се приберат. Присъствието на Стебс обаче винаги й действаше успокояващо и тревогите бързо изчезваха, така че обикновено оставаха значително по-дълго.
Илай често ги навестяваше, като изминаваше трудния път от реката до къщата дори в най-студените дни. Луси го засипваше с внимание, но после се разсейваше и ги оставяше да си бъбрят насаме и да се държат за облечените си в ръкавици ръце. Посещенията му по необходимост бяха кратки: Нева ценеше минутите на усамотение, но страхът й от дивата околност не позволяваше да прераснат в часове.