— Сериозно?
— Опитвам се — каза Лин и я плесна по дупето, докато претичваше покрай нея. — Това тук има търпението на комар.
— А Илай ме учи да свиря на китара!
— Опитва се — повтори Лин.
Тя хвърли дърва в печката и отвори буркан със зеленчуци. Щом седнаха да похапнат, Стебс повдигна и въпроса, заради който беше дошъл.
— Наоколо се е завъртяла нова глутница койоти.
— Знам — каза Лин между хапките — чухме ги снощи.
Неистовото им скимтене беше уплашило Луси и тя се бе сгушила в леглото до Лин. Малкото й телце се тресеше от страх.
Момиченцето отхапа от царевицата си и погледна към Лин.
— Мислех, че си ги убила всичките.
— Не може да убие всичките, мъниче. Най-добре известно време да си играеш близо до къщата — каза Стебс.
Луси направи физиономия, но Лин знаеше, че ще ги послуша. Дивите кучета я плашеха достатъчно, за разлика от други, недотам очевидни опасности.
— Големият… — Стебс направи пауза, за да види дали Лин ще го разбере. — Още е там.
— Видя ли го?
— Не, само следите му.
Лин не искаше да говори пред Луси за това, което се бе случило с майка й.
— Искаш ли да потърсиш онази жаба в килера?
Очите на Луси се разшириха.
— Мислиш ли, че още е там?
— Стори ми се, че я видях, когато отидох за зеленчуците. Вземи фенерчето и се опитай да я хванеш.
Луси подскочи от радост, че може да използва заветната светлинка, и се скри зад одеялото, което разделяше двете стаи. Лин предложи остатъка от храната си на Стебс; беше изгубила апетит.
— Мислиш ли, че ще се върне?
— Не искам да съм лош пророк, но вече е намирал храна тук. А Луси ще бъде лесна плячка за глутницата, която чух онази вечер.
— Няма да се отдалечава — увери го Лин. — Просто ми е много неприятно да я държа вътре. Бездруго светлината е малко, а тук съвсем не влиза.
— Това е другото нещо, за което исках да поговорим. Тежката зима свърши, а Илай е много по-способен отпреди.
— Знам. Знам и накъде биеш. Онзи ден говорихме за това и той мисли, че Нева ще се съгласи да дойде да я види. Хрумна ни, че може да посвикнат една с друга, преди тя да се премести при тях.
— Добра идея. Кога?
— Мислехме си за другата седмица, когато времето се пооправи. Ти нали каза, че скоро ще се стопли?
— Очаквам пълно топене, после застудяване и още един-два хубави снеговалежа, преди зимата да си отиде.
Лин се опита да не обръща внимание на свитото си сърце при мисълта, че трябва да се раздели с Луси.
— Значи след топенето. — Тя погледна одеялото между двете стаи, зад което Луси подвикваше на жабата. — Преди няколко нощи видях нещо на юг.
— Какво?
— Някакво сияние в небето. Все едно слънцето се канеше да изгрее от грешната посока.
Стебс свъси вежди.
— Какъв цвят беше?
— Жълтеникаво. Но не изглеждаше нормално жълто — като жълто глухарче или нещо такова.
— По-бледо и противно… сякаш болнаво?
Лин бавно кимна.
— Да, добро описание.
— И кога го видя?
— Онази нощ, когато нямаше луна. Оттогава не съм го виждала.
— Няма и да го видиш, луната го поглъща.
— Какво поглъща?
— Заревото от електричеството на малък град или даже група от къщи. Но в тъмна нощ не му трябва много, за да освети небето.
Лин замълча. Думите на Стебс проникнаха дълбоко в нея, в кътчета, по-тъмни и от черната безлунна нощ.
— Значи още са живи? Мъжете от юг?
Стебс кимна мрачно.
— Ако имат генератори за електричество, имат и отопление. Не им е нужен огън.
Лин затвори очи, сякаш да се скрие от страшната мисъл.
— Генератори, а? Задници.
Лин засипваше Луси с малки подаръци. Черно копче за носле на Червения куч, последната чаша какао, нови раирани чорапи, които беше оплела тайно от нея. В нощта преди идването на Нева Луси се покатери в леглото на Лин и докосна със студените си пръстчета лицето й.
— Може ли да спя при теб?
Лин въздъхна престорено, но се съгласи. Сгушени заедно, тя най-после намери смелост да повдигне темата, която избягваше от разговора си със Стебс насам.
— Утре ще бъде голям ден.
— Защо? — промърмори съненото доволно гласче на Луси в шията й.
— Майка ти ще дойде да те види.
— Добре.
— Това ли е всичко?
Малките раменца се свиха и скоро последва тихичко похъркване. Лин прегърна крехкото й телце.
— Всичко ще бъде наред — каза тя, — обещавам.
Лин спа до много по-късно от обикновено. Нямаше желание да посрещне деня, също като Луси. Момиченцето устоя на всички опити да бъде събудено. Лин очакваше съпротива, даже и откровен гняв срещу майката, която толкова дълго бе отсъствала от живота й, но скритата под одеялото фигурка просто я игнорираше, лежеше с гръб към нея и се правеше, че не я чува.