— Добре, мъниче — каза Лин, като нахлупи плетената си шапка, — аз излизам навън. Може да половувам малко, но няма да се отдалечавам. Когато станеш, оглеждай се за Стебс. Чакаме го на гости.
Никаква реакция.
— И чичо Илай също.
Пак нищо.
— Добре. Но когато се върна, искам да си станала от леглото, иначе аз ще те вдигна, ясно?
Къдравата руса главичка кимна едва доловимо и Лин излезе. В двора вече стърчаха големи туфи мъртва трева и трябваше да походи, докато намери чисто петно от сняг, с което да накваси устата си.
На едно място в двора се виждаха накъсаните уплашени следи на заек, почти размазани от скоковете на койота, който го беше подгонил. Лин не бързаше да вдига Луси от леглото само за да се срещне с Нева, така че тръгна по дирите на двете животни, любопитна да разбере дали зайчето е успяло да избяга. Кървавото петно на километър и половина от къщата й показа, че не е. Лин приседна под дърветата и се загледа в кавгата на две сойки. Пресипналите им гласове заглушиха приближаващите стъпки на Стебс.
— Здрасти — каза той, като се облегна на дървото до нея. — Не съм свикнал да те виждам сама навън.
— Луси е вкъщи. — Лин кимна към покрива в далечината. — Реших да й дам малко време да…
— Премисли нещата?
— Да, нещо такова.
— И ти май правиш същото.
— Може би. — Лин поглади приклада на пушката, но оръжието не й донесе утехата, която някога й даваше. — Най-добре да се връщам.
Двамата вървяха един до друг в приятна тишина чак до езерото.
— Здравата се топи — отбеляза той. — Водата се е покачила. Но ледът по края си стои.
— Вече не става за пързаляне. Луси ще бъде разочарована.
— Ще замръзне още веднъж преди края на зимата.
Лин забеляза, че Стебс трудно върви през снега с куция си крак, но не каза нищо. Облегна се на един голям бор и го изчака. Той я настигна, малко по-задъхан от обичайното.
— Кога очакваш Илай и Нева?
— Не знам. Той каза, че ще дойдат следобеда, но аз спах до късно и после се разходих. Предполагам, че скоро ще дойдат. Казах на Луси, че няма да се отдалечавам от къщата. Ако искаше, можеше да ни намери. Снощи я предупредих, че Нева ще идва, и тя не го прие много добре.
— Разбираемо е.
— Да, но не искам Нева отново да се срине. Нито пък Луси да ми се сърди.
— Искаш ли аз да сляза да опитам?
— Побързай — отвърна Лин и кимна на запад, където вече се виждаха силуетите на Илай и Нева. Стебс закуцука към къщата.
Нева стигна първа до двора и с усмивка докосна полуразтопения снежен човек до купчината с дърва. Илай кимна и каза нещо, но думите му бяха удавени в силния вик от сутерена.
— Мамка му! Лин! Ела тук!
Луси хукна надолу по стълбите. Стебс държеше отпуснатата Луси в ръце, а затворените й очи бяха зачервени от треската.
— Откога е така? — Лин гледаше неразбиращо безжизненото й тяло. — Лин!
— Не… не знам! Мислех, че спи! Не съм слизала долу, откакто се събудих.
По стълбите затрополиха стъпки и Илай влетя в сутерена, следван по петите от Нева.
— Какво? Какво има?
Като видя Луси, Нева закри уста с ръце и от крайчетата на очите й рукнаха сълзи.
— Дай ми я — каза тя.
Стебс внимателно й я подаде и Нева притисна русата й главица в тъмната си коса и бавно я залюля напред-назад.
— Какво стана, милинка? Какво ти има?
Момиченцето не отговори.
Лин усети леко докосване по рамото.
— Нали не е… не си е отишла?
— Не — отговори Стебс на Илай. — Има пулс, но е слаб.
— Какво е станало? Кога се е разболяла?
— Не знам — отвърна Лин с треперещ глас. — Снощи си легна при мен и мислех, че е добре, но сутринта не искаше да стане… Мамка му, много съжалявам, Нева. Не знаех.
Нева махна с ръка.
— Дайте ми кърпа — каза тя, като положи Луси на леглото. — Трябва да свалим тази температура.
Стебс погледна смаяно собствените си ръце, които още пареха от допира на Луси.
— Тя гори.
Думите му предизвикаха паника у Лин. В съзнанието й връхлетяха спомени за трупове, пръснати по полетата, без следи от куршуми; трупове, които даже хищните птици отбягваха. Холерата изгаряше хората толкова бързо, че те погиваха в крачка, влачейки се като в мъгла към езерото с вода, до което майка й нямаше да им позволи да припарят. Един човек се отклони от езерото и повика майка й от двора. Лин я стисна здраво за ръката от страх, впила малките си пръстчета в потъмнялата й от слънцето кожа.