Непознатият помоли за вода. Увещаваше я, че не е болен като другите и няма да замърси езерото. Майка й отказа и го отпрати, като го предупреди да не се опитва. Няколко часа по-късно той се върна.
По краката му се стичаха лайна и той вече молеше за куршум. Този път майка й изпълни молбата му.
Лин впи пръсти в якето на Стебс и с дрезгав шепот попита:
— Не е холера, нали?
— Не, тя винаги прави така — успокои я Нева, като съблече част от топлите дрехи на Луси. — Не можеш да вдигнеш малко температура, нали, миличка? Все трябва да е висока. — По лицето й се стичаха сълзи, но тя действаше целенасочено. — Размърдайте се! Трябва ми студена мокра кърпа! И термометър, ако имаш.
Решителността й изтръгна Лин от вцепенението. Тя се втурна нагоре по стълбите, следвана по петите от Илай.
— Има кърпи в банята — извика Лин през рамо. — Използвай чистата вода в резервоара.
— А ти къде отиваш?
— За термометър — отвърна тя, без да обяснява защо тича нагоре. Майка й беше скътала всички бебешки дрешки, одеялца, биберони и надяваше се, термометър.
Щом стигна до тавана, Лин започна да отваря сандъците и неистово да изхвърля дрехите от тях. Недоволното писукане на една гумена играчка й показа, че е намерила верния сандък. Лин разрови всичко до дъното и с облекчение намери пластмасовия термометър.
— Дано да работиш! — каза му тя, а той отвърна със светнал екран на натиснатото копче.
Сърцето й биеше толкова силно, че без малко да не чуе стъпките по покрива. Инстинктивно се сниши, здраво стиснала термометъра. За миг настъпи тишина, нарушавана само от пулсирането на собствената й кръв. После го чу отново.
Имаше някой на покрива.
17
Лин слезе тихо по стълбите, като избягваше петната следобедна светлина в дневната, преди да се вмъкне в кухнята. Илай вече беше в сутерена; тя чуваше приглушения му глас, който разговаряше с Нева, и нейния писклив от тревогата тембър. Лин й подаде термометъра, без да каже нищо, и се пресегна покрай Илай да вземе пистолета си.
— Навън има някой — прошепна тя.
На лицето му се изписа напрежение, но той не помести очи от Луси, която лежеше на леглото, провесила безжизнено ръка от него. Нева сложи термометъра в устата й и я затвори; Луси беше толкова слаба, че не можеше сама да долепи устни.
— Къде?
— На покрива. Но се обзалагам, че има и други — отвърна тихо Лин, вперила очи в Стебс. Той забеляза погледа й и се присъедини към малката групичка на стълбите.
— Какво?
— Мъже на покрива — обясни тихо Илай, за да не разтревожи Нева. — Какво ще правим?
— Нямаме много възможности. Те вече имат предимство. Ако излезеш навън и почнеш да стреляш, веднага ще те убият.
— Само ако са точни — възрази Лин.
— Да приемем, че са. Остави пистолета.
Тя не помръдна.
— Няма да вземат къщата ми.
— Подозирам, че не я и искат — отвърна Стебс с равен тон. — Стигнали са дотук, без да срещнат съпротива. Биха могли да продължат, но не бързат.
— Какво искат тогава? — попита Илай.
— Ще разберем. — Стебс погледна строго Лин и разтвори пръстите й, стиснали пистолета. — Ще запазиш ли самообладание?
— Имам ли избор?
— Не мисля. Ти върви първа с вдигнати ръце, така че да ги виждат. Аз ще вървя след теб, а Илай — последен. Спокойно, да не тревожим Нева отсега.
Преди да тръгне, Лин погледна към леглото. Водата от кърпата на челото й се стичаше по лицето на Луси също като сълзите по лицето на Нева.
— Дръж се, дечко — промълви беззвучно тя, — ей сега се връщаме.
Тя се качи сковано по стълбите; всеки нерв в тялото й протестираше срещу липсата на оръжие. Вратата се отвори с проскърцване и тя излезе на слънце, вдигнала ръце във въздуха. На двора стояха трима въоръжени мъже, а в калта пред тях беше коленичила жена с примка на шията. Лин внимателно се приближи с ясното съзнание, че на покрива стои още един мъж. Настръхналите косъмчета по врата й подсказваха, че мерникът му е насочен именно натам.
— Махайте се от покрива ми — каза тя.
Единият от мъжете се изплю и се ухили, разкривайки дупките между зъбите си.
— Така ли поздравяваш съседите си?
— Да, ако съседите влачат жени за врата.
— Лин — предупреди я тихо Стебс и излезе от вратата. След него се показа Илай, вперил очи в Лин с няма молба да си държи езика зад зъбите, докато не забеляза жената.
— Вера!
Тя подскочи от изненада и вдигна глава. Нямаше нужда от обяснения, че това е майката на Нева. Черната й коса беше прошарена, а лицето — покрито с деликатни ласкави бръчици; идеалният образ на Нева в бъдеще. Само дето в очите й искреше свирепо пламъче, ясно показващо решимостта й да живее.