— Момент да се ослушаме — каза майка й.
Лин дръпна петлето, без да обръща внимание на парещата гилза върху ръката си. Въпреки паниката и тичането, тя не чуваше викове и тревожни писъци. Четирите останали лампички се събраха в неподвижна групичка и си останаха така.
— Какво…
— Шшт. Слушай.
Светлинките не помръдваха; нощта изглеждаше непоносимо тиха. Беше хладно, но Лин избърса капка пот, която се търкаляше по носа й. Един стъписан щурец поднови песента си и след миг му отвърна друг. Скоро засвири цял хор. Светлинките все така не помръдваха.
— Мислиш ли, че са се отказали?
— Не — отвърна кратко майка й. — Тихо.
Светлинките продължаваха да стоят намясто, но щурците замлъкнаха.
— Идват — каза уверено майка й и дръпна петлето.
— Цели се в това, което чуваш. Оставиха фенерите.
След секунди се чу шумолене в тревата и Лин стреля. Стъпките замряха, заменени от тихо стенание, което можеше да означава единствено, че е уцелила. После настъпи тишина. В следващия миг нощта бе пронизана от мъжки глас, който прозвуча толкова несвойствено на Лин, че тя неволно потръпна.
— Слизайте, мацки. Знаем, че сте там — извика той много по-отблизо, отколкото очакваха.
— Аз също знам къде си, глупав кучи… — процеди майка й и стреля само веднъж. Чу се глухият удар от тяло, свличащо се на земята. Минаха минути, в които тишината не бе нарушавана от нищо друго, освен от непрестанните стенания на мъжа, когото Лин беше ранила.
— Каква беше тази дума, дето я каза след „глупав“? — попита момичето, надвито от любопитството.
— Остави това сега.
Един щурец засвири, но виковете на ранения го заглушиха. На Лин за миг й се стори, че чува движение по-далеч от къщата, а напрегнатата стойка на майка й показваше, че тя също го е чула. Шумът утихна, но двете продължиха да се ослушват още час, макар да не се чуваше нищо, освен стоновете на ранения мъж.
— Мисля, че си тръгнаха — каза Лин.
— Да — съгласи се майка й, докато напразно изследваше с очи мрака. — Ще нощуваме на покрива, а сутринта ще слезем да приберем фенерите. Ще ни бъдат от полза.
Откъм тревата се понесе още едно тихо стенание.
— Добър изстрел — каза майка й, като кимна натам.
— Не достатъчно.
Майка й сви рамене.
— Беше тъмно. — Тя се изправи и протегна схванатото си тяло — знак, че наистина се чувстваше в безопасност. — Ще задобрееш.
Още един стон. Майка й близна пръста си, провери вятъра и стреля.
Възцари се тишина.
Утринното слънце огря пет мъртви тела. Лин видя онзи, когото бе свалила тя; лежеше на западния бряг на езерото. Мъжът, с когото бе говорила майка й, се оказа смразяващо близо до къщата. Лин потръпна от ужас при мисълта, че е можел да се изкачи по антената, докато двете с майка й си седят на покрива и се взират на юг. Тя уви ръце около тялото си и го разтри, за да се сгрее. Майка й се надигна от мястото, на което бе спала през последното дежурство на Лин. Не изглеждаше смутена от труповете.
— Не са изнесли телата — отбеляза Лин. — Дори най-далечните.
Тя кимна към тримата мъже, които бяха паднали първи, още с фенерите в ръце, на близо стотина метра от къщата.
Майка й издаде храчещ звук.
— Мъже, които се събират в шайка от седем, за да нападнат две жени посред нощ, не се връщат за мъртвите си приятели. — Тя огледа хоризонта, все още с опънати нерви. — Нещо?
— Нищо — поклати глава Лин. — Мислиш ли, че ще се върнат?
— Зависи.
Двете слязоха заедно от покрива с пушки в ръце. Майка й огледа набързо първия труп, който намериха — онзи, с когото си бе разменила две реплики.
— Изглежда добре охранен — отбеляза тя, след като успя да го обърне. Взе пушката и амунициите му и я остави подпряна на къщата. После извлякоха тялото на полето за койотите.
Другите трупове не показаха нищо различно. Нито един от тези мъже не беше застрашен от гладна смърт. Лин и майка й събраха оръжията им и даже намериха кутийка кибрит в джоба на мъжа до езерото. Лин забеляза, че го е уцелила в капачката на коляното, и потрепери. Добре че кръглата, чиста дупка в гърдите му от куршума на майка й го бе избавила от мъките. Не беше едър и Лин се загледа по-дълго в него, чудейки се какво го отличава от останалите.
— Бих казала, че не е много по-голям от теб — каза майка й, когато забеляза погледа й.
— Сериозно? Как разбра?
— Хм. — Майка й вдигна очи към сивото небе, докато обмисляше отговора си. — Предполагам, по кожата, която още има някаква бебешка мекота.