Луси немощно риташе с крачета и вдигаше вълнички във водата, която пробиваше през леда, останал под повърхността. Вера я извади и крайниците й се отпуснаха безжизнено.
— Вземи я — каза възрастната жена и я подаде на Илай, който се втурна към къщата.
Вера се отпусна до Лин на брега, стиснала мокрите си ръце.
— Това беше единственото, което ми хрумна — каза тя. — Ако температурата надвиши четиресет и един градуса, може да настъпи сериозно мозъчно увреждане. Трябваше да я охладя, и то бързо.
— Получи ли се? — попита Стебс.
— Гърчовете спряха, но температурата пак ще се вдигне.
— Какво й има?
— Предполагам, че е нещо бактериално, въпреки че може и да е вирусно. Доколкото я познавам, вероятно е първото — винаги е била податлива на бактериални инфекции.
— Нева спомена, че често вдига много висока температура — потвърди Стебс.
— При някои хора организмът реагира по-бурно, отколкото при други. — Вера се изправи на крака, загледана в леда, който постепенно превземаше дупката, в която беше натопила крехкото тяло на Луси. — Температурата ще се покачи отново и ще трябва пак да я потопя.
— Имам някакви лекарства — каза Лин. — Повечето са с изтекъл срок на годност, но има аспирин. Той нали сваля температурата?
— Да, но ако е стар, няма да свърши много работа в случая. Предполагам, че би било прекалено да питам за антибиотици?
Лин поклати глава и тръгна след Вера, която вървеше към къщата и пациентката си, присвила мокрите си ръце срещу усилващия се вятър. Възрастната жена изрита ядно една замръзнала буца пръст.
— Успях да измъкна малко лекарства от града, но скрих раницата си, когато се натъкнах на онези мъже на пътя.
— Далече ли е?
— Пеша е твърде далеч, за да има смисъл за Луси. Качиха ме в пикапа си и шофираха известно време, докато стигнем до лагера им.
— Колко време?
Вера потрепери, но не от студ.
— Много.
— Имаш ли чувство за ориентация? Можеш ли да намериш мястото?
Лин отвори вратата и двете заедно слязоха в сутерена. Илай беше увил Луси в одеяла и я беше сложил да легне до огъня. Вера сложи ръка на челото й и се навъси.
— Имах компас и карта — разказа тя. — Взеха ми и двете. Знам, че пътувахме на изток и мога да позная мястото. Но докато намерим лекарствата и се върнем, ще бъде късно.
— Аз имам пикап — каза Лин, — ще те закарам.
Вера загърна още по-плътно внучката си. Щом усети парещата й кожа, решението бе взето.
— Тръгваме веднага. Илай, стой до Луси. Ако получи гърч, трябва да я потопиш във водата. Знам, че е неприятно, но няма друг начин да свалим температурата. Дай да видя този аспирин.
Лин подаде шишенцето на Вера, засрамена от малкото останали хапчета вътре.
— Изтекъл е преди години — каза тя критично. — По принцип бих казала, че е напълно безполезен, но сега нямаме нищо по-добро. — Тя връчи аспирина на Илай. — Стрий две хапчета и ги разтвори с малко вода. Опитай се да я накараш да го изпие. — После посочи към Стебс. — Свали завивките от другото легло и сложи да кипне вода, за да имаме чисти чаршафи за после. После ще изварим и мръсните. Ако температурата падне, Луси ще се изпоти и вероятно ще повърне. Това е най-добрият вариант.
— А най-лошият? — попита Стебс.
— Да не падне.
Пикапът запали веднага и Лин облекчено въздъхна.
— Притесняваше ли се? — попита Вера.
— Не го карам много, само в спешни случаи. Невинаги пали, а както ни е тръгнало днес…
— Така е.
Лин подкара право на запад, като барабанеше с ръце по волана, мъчейки се да канализира енергията си. В гърдите й напираха думи, които търсеха отдушник.
— Извадихме късмет, че дойдоха чак след като започна топенето. Дори пикапът нямаше да се справи в натрупалия сняг.
Мисълта, че дали Луси ще живее би могло да зависи от нещо толкова елементарно като топенето на снега, я караше да губи почва под краката си.
— Искаха да дойдат по-рано — отвърна Вера спокойно. — Но Роджър — онзи, който говореше през цялото време…
— Щърбият ли? — Вера я погледна неразбиращо. — Онзи без зъбите?
— Да, точно той. Той настояваше да изчакат. Искаха да отвлекат Нева, но знаеха, че трябва да те изненадат. Ако бяха дошли с пикапите, щеше да чуеш моторите и веднага да се качиш на покрива, а не можеха да дойдат пеша в тези преспи. Роджър каза, че доколкото те познава, няма гаранции, че няма да застреляш всички ни, включително и мен.
— Преди няколко месеца точно това щях да направя — призна Лин.
— А Луси как се озова при теб?
Лин помълча за малко, като претегляше думите си. Вера още не знаеше, че Нева е мъртва, и на нея се падаше да й съобщи.