— Те не можеха да се грижат за нея — каза тя бавно. — Оцеляването тук е трудно, а те не бяха готови.
Не бяха успели да си осигурят подслон навреме.
— Защо? Наоколо има много изоставени къщи.
— Първоначалният план бил да вземат моята къща, защото има вода наблизо. Но като видели, че аз живея там, разбрали, че няма да стане. Бяха отслабнали и изтощени. Нева не искала да се отдалечава от реката и затова се бяха установили там.
— Живели са на брега?
— Илай беше сглобил малък подслон. Стебс — мъжът, когото видя у дома — ме убеди да ги посетим. Илай и Нева решиха, че на Луси ще й бъде по-добре при мен.
— Не трябваше да рискуват. — Вера сложи ръка на стъклото до себе си и разпери пръсти. — Можех да прекъсна бременността й и да останат в града.
— А защо не го направи?
— Тя не се съгласи. Каза, че предпочита да роди тук, отколкото да се откаже от бебето.
— Изгуби го. Беше момченце.
— Изкара ли до термин?
— Ъъ…
— Голям ли беше коремът й, когато роди? Бебето напълно оформено ли беше?
Лин си спомни малкото, бързо изстиващо вързопче, което Стебс й връчи. И Илай, който го разви, за да види дали е имал племенник или племенница…
— Мисля, че да.
В мислите й изплува образът на Нева, прегърбена над малкия гроб, на който ходеше всеки ден независимо от студа. На лицето й бе изписана същата решителност, както когато замени своя живот за живота на дъщеря си. Коремът на Лин се сви, като си помисли, че Нева бе тръгнала с мъжете с ясното съзнание какво ще направи.
Лин пресече едно кръстовище, без да обърне никакво внимание на знака „Стоп".
— На юг има изоставено селце. Видяла ли си нещо подобно там, където си била?
Не знаеше дали с въпросите си ще помогне, или ще влоши нещата, но и сляпото шофиране нямаше да ги отведе доникъде. Шансовете на Луси намаляваха с всеки сантиметър, с който слънцето се спускаше над хоризонта; с всеки следващ оборот на гумите.
— Не помня никакви градове. През повечето време лежах по гръб в багажника на пикапа, но имах малко видимост с периферното си зрение, а и не исках да гледам на другаде.
Лин потръпна от скрития смисъл на думите й.
— Ако не си видяла нищо особено, значи вероятно е на запад. Там няма кой знае какво.
Известно време пътуваха в мълчание. Кокалчетата на Лин бяха побелели от стискането на волана.
— Нещо познато? Твърде много ли се отдалечихме?
Вера погледна през прозореца и поклати глава.
— Нищо не мога да разпозная, но мисля, че бяхме още по-далеч. Помня, че мярнах камбанария и че си помислих колко странно е да видиш толкова голяма църква насред нищото.
— Бяла ли беше?
— Да, а камбаната беше паднала и се беше разбила отпред.
В гърдите на Лин разцъфна надежда като минзухар, пробил зимния лед.
— Знам я, това е старата методистка църква — каза тя, като зави наляво. — Когато бях съвсем малка, майка ми ме водеше на лов със себе си, защото се страхуваше да не се отдалеча от къщата, ако ме остави сама. Там ловеше диви пуйки. Тогава камбаната още си беше на мястото.
— Майка ти?
— Тя почина. Тази есен.
— Съжалявам.
Лин продължи да шофира в чезнещата светлина и да се взира в хоризонта за старата камбанария. Не беше толкова далеч от вкъщи, щом майка й я беше водила тук като дете, но въпреки отличното си чувство за ориентация, не вярваше на далечните си спомени в мрака.
— Трябва да ти кажа нещо. За Нева.
— Не мога да мисля за нея сега — отвърна Вера. — Няма как да спра онези мъже. По-добре да се съсредоточа върху Луси и да помогна, с каквото мога.
— Тя е мъртва.
— Какво?
Вера за първи път откъсна поглед от прозореца и самообладанието й се прекърши само с една дума.
— Застреля се на полето малко след като я отведоха.
Вера затвори очи и опря глава в студеното стъкло.
— Нева, горкото ми момиченце. Много съжалявам, миличка.
Очите на Лин пареха от сълзи. Чувстваше се неудобно в малката кабина със скърбящата жена. Тъмният силует на камбанарията се очерта на фона на залязващото слънце, а червените му лъчи се процеждаха през дупката на мястото на падналата камбана.
— Ето я църквата — каза тя, като намали скоростта. — Ориентираш ли се вече?
Вера отвори очи и избърса няколко непокорни сълзи. После прочисти гърлото си.
— Не беше далеч оттук. Имаше малко гробище зад завоя. Тъкмо го бях подминала, когато чух пикапа. Умът ми стигна да скрия раницата зад един паметник, но не и да скрия себе си. Помислих си, че може да ме откарат донякъде.