— Знам. Всичко е наред.
— Не ме виниш?
— Не. Ако това е искала, щеше да намери начин да го направи.
Лин стисна ръката му и запали двигателя. Камък падна от сърцето й, че Нева няма да тежи на съвестта й.
— Не знам докъде да карам. Според Вера повечето къщи наоколо са обрани. Онези мъже са я взели от пътя на запад, а лагерът им е някъде на юг. Ще караме половин час на изток и ще започнем да претърсваме.
Илай гледаше прелитащите покрай тях поля и гори.
— Няма да направиш някоя глупост, нали?
— Не и докато шофирам.
— Знаеш какво имам предвид. Бях там, когато ги заплаши.
— Аз ще ги убия, Илай. Сега не е моментът, но ще го направя.
— Това няма да върне Нева.
— Аз не се опитвам да я върна. Те нахлуха в моята територия и ми взеха нещо, а аз им позволих. Ще го правят отново и отново, докато имам нещо, което искат. Ако ги оставя така, ще подпиша смъртната си присъда.
— Вера каза, че нямаш нищо, което искат.
— Днес пожелаха Нева. Нея вече я няма. Могат да се върнат за мен или да решат, че отново си искат Вера. А ако знаеха, че Стебс и Луси могат да…
— Но не знаят.
— Опитвали са се да превземат къщата ми и преди още когато майка ми беше жива. Искат и нея; просто сега искаха Нева повече. Реката няма да е винаги пълноводна и ако единственото им занимание е да събират неща, от които другите се нуждаят, рано или късно ще поискат и езерото ми.
— И какво ще направиш с цял лагер, пълен с мъже? Та ти дори не знаеш колко са и какви са.
— Вера знае.
Илай замълча, загледан в мрака навън.
— Стебс няма да одобри.
— Стебс не ми казва какво да правя. Освен това май ти си този, който не одобрява.
— По дяволите, Лин, какво искаш да кажа? Да, моля те, нападни банда диви мъже с неизвестен брой, които даже няма да те убият бързо?
— Говори си каквото си щеш — каза Лин, — но аз ще пробвам тази.
Тя натисна спирачките и сви по алеята вляво, въпреки че от трийсет минути вече не се движеха. Не искаше да се кара с Илай, но и нямаше да се подчини.
Лин извика, преди да влезе в къщата.
— Не искам да ме застрелят като крадец, след като съм доживяла толкова години — обясни тя на Илай.
Никой не им отговори и двамата влязоха вътре. Веднага им стана ясно, че мъжете са ги изпреварили. Възглавниците на диваните лежаха разхвърляни по пода, мебелите бяха изкормени.
— Защо са го направили?
— Сигурно са търсили скрити ценности — отговори Илай.
— Ценните неща са в кухнята.
— Е, тя също е празна — прокънтя гласът му в съседното помещение.
Лин отиде при него и видя зейнали шкафове с увиснали вратички и изсипани на пода чекмеджета. Приборите ги нямаше. Между краката й се въргаляха няколко пластмасови сламки.
— Банята — сети се Лин, но тя също беше изпразнена, ако се изключи една мухлясала четка за зъби в мивката.
— Мамка му — изруга Илай, като погледна в шкафчето до душа, — всичко са взели. И една кърпа не са оставили.
Същото беше и в следващата къща, и в по-следващата. Решителността на Лин само се затвърждаваше, а разговорите им съвсем замряха с напредването на нощта. Вече бяха на близо два часа път от нейната къща, когато намериха малка, все още необрана къщичка в Кейп Код, скътана зад група дървета.
— Е — каза Илай, щом влезе в безупречната дневна. — Кофти ще прозвучи, като гледам колко чисто са поддържали, но се надявам да са имали инфекциозни заболявания и добре заредена аптечка.
Пропуснаха кухнята и отидоха направо в банята.
— Джакпот.
Илай отвори чекмеджето под мивката и Лин се наведе да разгледа множеството оранжеви шишенца с медикаменти по лекарско предписание, внимателно подредени и надписани едните от седмицата.
— Някакви антибиотици?
— Знам имената само на някои — каза той и вдигна шепа шишенца на светлината на фенерчето й. — Ето това например, амоксицилин. За другите мога само да гадая.
Лин пусна празната си раница на пода.
— Ще вземем всичките, Вера ще знае кое какво е.
Те изпразниха чекмеджето и претърсиха останалата част от банята. Намериха лейкопласт, марли, бинтове и комплект за първа помощ с мостри на обезболяващи.
Кухнята ги посрещна с изобилие от консерви. Освен тях, Лин прибра една нова тенджера, тиган, две чинии и малко прибори.
— Обикновено не вземам толкова много неща — каза тя малко смутено, — но ми трябва нов тиган, а и очаквам всеки момент Луси да счупи някоя чиния.
— По-добре ти, отколкото те — отвърна Илай и й помогна да отнесат плячката до пикапа.
— Как мислиш? — попита тя, когато прибраха всичко в багажника. — Да пробваме ли още една или да се прибираме вкъщи?