Илай и Лин замръзнаха намясто и се спогледаха слисани.
— Мисля, че иска да прегледа крака ми — намигна им Стебс.
— Може да успея да го счупя отново и да го наместя правилно — обясни Вера, опитвайки се да прикрие руменината, която плъзна по бузите й.
— Е, това е много хубаво — каза смутено Лин и бързо се качи по стълбите, следвана от Илай.
Стебс не обърна внимание на насмешливите им погледи.
— Виж, Илай, знам, че не би искал Лин дори да се доближава до техния лагер, но тя е права. Силата им ще расте. Ако искаме да направим нещо, трябва да го направим веднага.
— И какво е то?
— Не мога да кажа със сигурност, докато не ида да погледна — отговори му Лин. — Ако се окаже, че са прекалено силни, няма да можем да сторим нищо. Освен да си тръгнем.
В сивите очи на Илай проблесна надежда.
— Би ли заминала?
— В най-лошия случай — може би.
— Чуйте и двамата — погледна ги Илай. — В Ентарго открай време се носеше слух, че Калифорния е още… нормална. Имали толкова много станции за обезсоляване на брега на океана, че водата им стигала и даже оставала. Ако това е вярно, трябва да отидем там.
— Слух? — прекъсна го Стебс, натъртвайки на думата. — Откъде го чу?
— Много хора го повтаряха. Брадли го беше дочул от военни източници, но каза, че го пазят в тайна, за да държат хората в града и ги принуждават да си плащат за водата.
— Или от милост, за да спрат глупаците, преди да са хукнали на запад в търсене на нещо несъществуващо — добави Стебс. — Би ли помъкнал Лин и Луси на хиляди километри пеша без вода, излагайки ги на бог знае какви опасности по пътя?
— Все пак е идея — защити се Илай.
— Съжалявам, Илай — каза Лин, — но предпочитам да стрелям по хора в Охайо, отколкото да ходя пеш до Калифорния.
Илай изсумтя, забол поглед в земята.
— Виж — поде Стебс, надявайки се да намали напрежението помежду им. — Знам, че не си свикнал с начина на живот тук. Много неща научи, но следващият урок е гаден. Трябва да пазим своето, иначе загиваме. Лин винаги го е знаела и го прилага до крайност, до която аз не стигам, но това не е лишено от здрав смисъл. Аз се чувствах твърде спокоен, твърде самодоволен, за да разбера каква опасност представляват тези мъже. Щом димът на юг изчезна, спрях да мисля за него.
— А аз не разбрах, че това, което виждам в небето, е зарево от електричество — горчиво добави Лин.
— Не можеш да се упрекваш за това, дечко. Вера каза, че използват генератори. Имат и електричество, и отопление. Решихме, че са измрели, а те са набирали сили. И как да знаеш какво е, след като никога в живота си не си виждала светеща крушка?
— А откъде вземат гориво за генераторите? — попита Илай.
— От разменна търговия — обясни Стебс. — Имат няколко жени в лагера. Вера каза, че с един галон гориво изкарват половин час. Лагерът им е в Саут Блумфилд. Познаваш ли това място, Лин?
Тя кимна. Саут Блумфилд беше малко селце на юг до реката. Представляваше един мост, няколко къщи и кметство, разположено на кръстовището. Беше ги обиколила преди години в търсене на ножица.
— Отивам — каза упорито тя. — Колкото може по-скоро.
— Нека поне да дойда с теб — помоли Илай. — Не искам да ходиш сама.
— Съжалявам, Илай, но все едно да мина през селото с надут клаксон. Тих си колкото слон в гората. А Стебс, без да се обижда, ще ме забави.
— Ще ми счупят наново крака. Един ден ще съжаляваш за тези думи, госпожичке.
— Дотогава обаче мога да те надбягам — отвърна тя, без да обръща внимание на мрачните погледи на Илай. — Отивам да нагледам Луси.
Вера преглеждаше лекарствата, които бяха донесли.
— Как сме се справили?
— Доста добре. — Възрастната жена й показа едно шишенце. — Това е аугментин. По принцип не е предназначен за толкова малко дете, но тъй като срокът му на годност е минал, силата му е намаляла. Ще започна да й го давам и ще видим как ще реагира. — После й подаде друго шишенце, в което бяха останали само няколко хапчета. — Това е амоксицилин — широкоспектърен антибиотик, който бих предпочела в случая, но не е толкова силен и няма да стигне, за да убие всички бактерии. Запази го и ако някоя рана се инфектира, пий го, докато свърши.
Лин погледна Луси, която спеше спокойно, свита на кълбо под чистото одеяло, гушнала току-що изварения Червен куч под брадичката си.
— Тази бактериална инфекция… как я е получила? От водата ли? Или нещо, което съм й дала за ядене?
— Не знам, Лин. Но мога да ти кажа, че ако не я беше хранила през тези месеци, със сигурност щеше да е мъртва.