— Аха.
— Нямаш вина. Просто се е случило.
— Каквото-такова, казваше майка ми.
— Умна жена. — Вера се усмихна на Лин и я докосна по рамото. — Не искам да те разстройвам, но ще преместя Луси в къщата до реката. Влагата тук може да способства нова инфекция.
— Може да я преместиш горе — предложи Лин. — Там е доста сухо.
— Да, но нощем става студено, а съдейки по комина, който виждам тук, горе няма огнище, нали?
— Не — призна Лин, — няма.
— Илай каза, че бараката, която са построили със Стебс, е малка, задържа топлината и няма течение. Съжалявам, но в състоянието на Луси това е по-добро от стара фермерска къща.
— Разбира се — отвърна Лин, — искам да бъде здрава. Няма проблем. Кога тръгвате?
— Бих искала първо да пренеса лекарствата и да й подготвя подходящо легло. Ако свършим всичко до мръкване, ще бъда доволна.
— Вземете леглото, на което спи тук.
— Сигурна ли си?
— Не ми е нужно. Оставам само аз.
Те тръгнаха, а Лин се качи на покрива. Вера газеше в калта, гушнала спящата Луси на рамото си. Илай я следваше с леглото и раницата на Вера. Стебс вървеше до него, натоварен с лекарствата, одеяла и пушката на майка й, която после трябваше да остави на Илай. Лин знаеше, че ако се опита сама да му я даде, той ще откаже, и разчиташе на убедителността на Стебс.
Илай стигна само до купчината дърва, остави леглото и тръгна обратно. Лин въздъхна и долепи око в мерника, за да се разсее. Вера и Стебс се бяха спрели да го изчакат и тя забеляза как Вера се приближава до него, докато й говори нещо. Повече от необходимото. Лин прехапа устни, за да не се усмихне.
— Хитър задник — рече тя под носа си.
— Здрасти — каза Илай зад гърба й. — Знам, че си ми ядосана, но чак толкова не заслужавам.
— Не беше за теб — отвърна Лин и кимна към по-възрастната двойка в далечината. — Не ги карай да те чакат дълго. Луси трябва да си легне.
Илай седна на керемидите до нея, без да се смущава, че вниманието й е фокусирано върху пушката, а не върху него.
— Не искам да си тръгвам.
Лин се постара да овладее гласа си, преди да се обърне към него.
— Вера и Луси имат нужда от теб.
— А ти — не.
Горчивите му думи паднаха като ледени висулки между тях. Лин наведе глава толкова близо до пушката, че миглите й докоснаха студения метал на мерника.
— Не исках да кажа това.
— Но е вярно. — Илай погледна на юг. — Тревожа се какво ще направиш, когато си тръгнем.
— В смисъл?
— Обещай ми, че няма да правиш нищо глупаво.
— Дадено.
Илай въздъхна и сложи ръка на рамото й. Тя се поколеба за секунда, после го стисна.
— Върни се. — Разтрепераният глас я издаде. — Когато можеш. Когато са в безопасност.
— При първа възможност — отвърна той дрезгаво.
А после си тръгна. Излезе на двора с присвити от студа рамене и приведена срещу вятъра глава. Лин ги прикриваше с пушката си, без да позволи на сълзите да замъглят зрението й, чак докато се скриха от погледа й.
Щом се стъмни, тя облече ловния си камуфлаж, преметна пушката си през рамо и напълни една манерка.
— Това не е глупаво, Илай — каза момичето, като затвори вратата и се отправи на юг през полето.
От майка си беше чувала, че някога Саут Блумфилд е бил приятно място за живеене. Скрита в дървото на билото, Лин гледаше къщите под лъчите на изгряващото слънце. Повечето бяха двуетажни със стари провиснали веранди. Някои имаха басейни, които в момента бяха празни, с изключение на труповете на животните, имали лошия късмет да паднат в тях. Селцето се намираше нагоре по течението от мястото на Илай и Луси, на едно уширение на реката. Мостът беше ремонтиран точно преди Недостига и укрепен със стоманени релси, които лъщяха на слънцето. Над селото се възправяше реликва от миналото — кула на мобилна мрежа, където, както видя Лин по изгрев-слънце, стоеше стрелец.
Завиждаше му за позицията. От тази височина единственото, което му пречеше да вижда безкрайно далеч, беше извивката на земята. Голите клони не бяха кой знае какво прикритие. Лин знаеше, че щом я забележи, е мъртва и се долепи до дървото, докато отново падне мрак. Мъжът беше освободен от дневната работа в селото, което означаваше, че е отличен стрелец. Лин го набеляза като първата си мишена.
Селцето се раздвижи късно сутринта. Мъжът, когото мислено беше нарекла Синьото яке, изведе три жени от една жълта къща близо до центъра. Беше въоръжен. Жените бяха полуголи и трепереха на студа, но не се опитваха да се прикрият. Мъжете, които ги подминаваха, почти не ги поглеждаха; вече бяха видели всичко.