Лин се наведе, опитвайки се да разбере какво има предвид майка й.
— Освен това още няма мустаци. — Майка й докосна лицето й за илюстрация. — И е дребничък. Сложи крака си до неговия, за да видиш дали обувките му ще ти станат.
Външността на другите мъже сякаш крещеше: „Враг, враг!“. Този обаче я гризеше отвътре с малките си ръце и очите, останали бистри даже в смъртта.
— Не — каза тя, — не мисля.
Майка й я изгледа предпазливо.
— Може би е време да…
В края на гората на югозапад проблесна светлина и двете паднаха по корем. През мерника Лин видя Стебс да гледа към тях, също вдигнал пушката си. За нейно учудване майка й се изправи и му помаха.
— Да, добре сме — изсумтя тя под носа си. — Задник.
После погледна надолу към Лин, която още лежеше в тревата, подпряла дулото си върху тялото на мъртвото момче.
— Няма нужда да ми помагаш за този, ако не искаш.
— Няма проблем — отвърна Лин и за доказателство го хвана за ръцете и го повлече, преди майка й да е успяла да реагира. Когато се върна, на врата й висяха обувките му, вързани за връзките си. Бяха по-хубави от нейните — по-нови и със стоманени капачки на носовете.
Оръжията и мунициите се озоваха в стария сандък, който майка й държеше до избата за картофи. Тъй като от години убиваха всеки, който припари по-близо до къщата, бяха събрали солиден запас от оръжия и боеприпаси, но и двете предпочитаха пушките, с които бяха свикнали от самото начало и чиито приклади бяха изгладени от собствените им бузи, подпрени на тях.
Докато майка й прибираше оръжията, Лин огледа рафтовете в избата. Не видя нищо окуражително на мъждивата светлина, която се процеждаше вътре. Миналогодишните буркани бяха на свършване. Няколкото моркова и целина, които Лин беше отскубнала по-рано тази година, лежаха повехнали в талаша.
— Трябва да отидем до градината — каза тя. — Втората реколта чака.
— Знам — измърмори майка й, наведена над сандъка с оръжия. — Но не ми се излиза толкова далеч от къщата с тези мъже наоколо.
— На мен пък не ми се гладува.
Вместо отговор майка й връчи един пистолет.
— Идвам с теб. Свършваме работата бързо и се прибираме. Освен това днес е ден за пречистване.
Лин мушна пистолета в колана си.
— Не мога да вися цял ден до ламарината, когато знам, че имаме храна за прибиране. На всичкото отгоре водата може да си е добре и само да си губим времето.
— Така си пречистваха водата в Африка — по времето, когато знаехме какво се случва на другите континенти.
— В Африка е доста по-горещо — възрази Лин, — тяхната вода може да е завирала върху ламарината.
Майка й тресна капака на сандъка.
— Някога да си боледувала от холера?
— Не.
— Значи работи.
— Може да работи, а може и водата да си е добре — настоя Лин. Мисълта да седи часове наред и да гледа бутилките с вода, която дори не се нуждае от пречистване, й беше отвратителна.
— Има само един начин да разберем, но ако грешиш, и двете ще бъдем мъртви. Да вървим в градината, докато не съм размислила.
Майка й береше царевични мамули с увиснали надолу устни, които не приканваха към разговор. Лин довършваше граха и обмисляше доводите „за“ и „против“ нарушаването на мълчанието. Въпреки че през по-голямата част от времето работеха заедно, те рядко си говореха, освен на покрива. Гласовете можеха да привлекат внимание или да заглушат издайническите звуци от приближаването на човек. Майка й държеше пушката наблизо със свален предпазител. За да се наруши мълчанието, трябваха правилните думи.
— По това време миналата година имахме петнайсет кубика дърва.
Майка й спря за миг. Чу се тихо сумтене, което Лин прие за съгласие.
— Сега имаме седем — продължи Лин. — Не стигат.
— Така е, не стигат.
Ръцете й продължиха да се движат чевръсто въпреки грозящото ги безсмислие.
— Защо тогава се мъчим? — попита Лин с потреперващ глас и хвърли последното грахче в кофата. — Защо да събираме вода? Защо да берем зеленчуци?
Майка й се усмихна леко, без да спира да работи.
— Ако мислех така преди шестнайсет години, щях да те удавя в мига, в който се роди, а после да се застрелям.
— Но не си го направила.
Майка й откъсна още един мамул от стъблото.
— Мнозина го направиха. „Неотъпкания път избрах и туй всичко промени.“
Лин познаваше този поглед.
— Кой го е написал?
— Робърт Фрост.
Момичето хвърли още една шепа грах в кофата. Дъното й едва се покриваше.
— Защо вечно ми цитираш стихове, когато искам ясни отговори?
— Защото трябва да намеря приложение на английската си филология — отвърна майка й и се усмихна накриво, като видя смръщеното чело на дъщеря си. — Да, един-два пъти ми е идвало да се откажа. Но тогава си спомнях как изглеждаха, когато умираха — тези, които се предаваха. Не е лека смърт.