Стебс се смръщи объркано.
— Добре хапнах тази вечер. Защо?
— Ела, искам да те запозная с едно дърво, с което се сприятелихме.
Стебс удържа на думата си. Шумолеше по-малко и от Лин и даже успя да заспи. Лин му беше отстъпила дългия широк клон, на който се беше изпънала предната нощ, а самата тя се беше сгушила удобно до ствола, прибрала коленете към гърдите си. Подпряла глава на манерката си, остави нежното полюшване да я унесе ако не в сън, то поне в приятна дрямка. Схванатите мускули на гърба и краката й крещяха за почивка и Лин се опита да ги пораздвижи, докато сивото утро просветляваше хоризонта. Изсъска на Стебс, за да го събуди, и двамата заедно видяха как стрелецът се качи на кулата.
— И вчера ли дойде призори?
— Даже по-рано.
Стебс изсумтя и посегна към бинокъла й.
— Задръж го — каза Лин, — аз вече съм ги виждала.
Все пак и тя долепи око до мерника. Всички вършеха същото, както и вчера. Мъжът от покрива зае мястото си пред кметството, а Роджър изведе кравата от църквата, за да пасе.
— Мляко — промърмори Стебс под носа си. — Почти бях забравил, че такова нещо съществува. Явно държат запасите си в кметството, защото това е единствената охранявана сграда. Изключение правят кравата и жените. Сигурно разбираш, че ако открием огън, някое от тези момичета може да пострада.
— Готова съм да поема риска. Бас ловя, че те също.
Стебс се помести на клона и насочи бинокъла към камиона. В него се качиха същите четирима мъже като предишния ден и потеглиха нанякъде с празна каросерия.
— Това ли са мародерите?
— Да. Мисля да атакуваме, докато ги няма.
— И аз така. Вчера по същото време ли тръгнаха?
— Не ги видях. Може да са прекарали нощта извън селото, ако са тършували някъде надалеч.
— Трябва да атакуваме някой ден, когато ги няма и не се очаква да се върнат.
Лин проследи камиона с мерника си, съпротивлявайки се на желанието да натисне спусъка.
— И аз това си мислех.
Цял час Стебс наблюдава селото, без да каже нищо. Накрая върна бинокъла на Лин и се подпря на лакът.
— Бих казал, че си права. Първо сваляме стрелеца в кулата, после — пазача пред кметството. След това — мъжа с брадата и онзи със синьото яке. За Зелената шапка ще почакаме и ще видим.
— Ами онзи, едрият, шефът?
— Не съм го видял.
Лин му подаде отново бинокъла и посочи:
— Срещу църквата има голяма тухлена къща с веранда. Вчера седеше там и въртеше сделки.
Тя погледна в мерника, но верандата беше празна. В един от прозорците обаче нещо помръдна.
— Гледай сега! — каза Лин. — Идва.
Вратата отвори една от жените от жълтата къща, загърнала слабичките си рамене с одеяло. Тя закуца през улицата, въпреки че предишния ден си беше добре. Рижият излезе на верандата с чаша кафе в ръка и се подпря на една от колоните.
— Ето го — продължи Лин, но не получи отговор. — Как мислиш? Да го свалим ли преди пазача на кметството?
Пак мълчание.
— Стебс? Какво ще кажеш?
Той бавно свали бинокъла от очите си и го подаде на Лин.
— Ти трябва да решиш.
— Защо?
— Това е татко ти.
— Сигурен ли си? — попита Лин, докато вървяха в тъмното към нейната къща.
— Не мога да го сбъркам. Това променя ли нещо? Една кръв сте и нямаш друг жив роднина.
— Да, една кръв сме. Но напоследък си мисля, че той е онази част от мен, която взема лошите решения — онези, за които не мислех, докато ти не ми каза, че трябва.
Стебс се замисли.
— Познавах баща ти, Лин, познавам и теб. Ти правеше каквото смяташе за редно. Не изпитваше наслада от това, не убиваше хора за кеф. Ако в теб има нещо от него, то е за добро — воля да оцелееш и достатъчно ум, за да знаеш как да го направиш. На света няма и не е имало човек, който да е изцяло добър или лош — нито аз, нито ти, нито майка ти и баща ти. Затова пак ще кажа, че ти трябва да решиш — това променя ли нещо?
— Добра или лоша кръв, той е непознат за мен и заплаха за приятелите ми. Ще го убием.
Подметките им скърцаха в замръзналата роса, която беше заледила оскъдните петна от сняг по земята.
— До няколко дни ще има силно застудяване — каза Стебс. — Камионът с мародерите тръгна тази сутрин. Ако си права, че нощуват извън селото, трябва да свършим работата бързо. Предлагам да говорим с Илай още сега. Сутринта можем да сме там.
— Той не иска да участва. Двамата с теб бихме могли да се справим.
— Може да си права, а може и да не си. Двама снайперисти са достатъчни само ако са подкрепление за наземна част. Няма гаранция, че всички изстрели ще попаднат в целта си, а след първия мъжете ще се пръснат. Ще трябва да повалим трима от раз, а след това дълго да чакаме, когато се укрият. Ще висим по дърветата само с това, което носим на гърба си, а камионът с другите четирима може да се върне всеки момент. И това е най-добрият сценарий, ако никой от нас не бъде застрелян. Ако единият падне, и другият е мъртъв.