— Това не ми харесва. Знам, че работиш с Илай, но не го бива с оръжието.
— Не, но нали неговата вода защитаваме? Не мислиш ли, че би искал и той да се включи?
Лин си спомни разговора им на покрива и горчивата нотка на непотребност в гласа на Илай.
— Ще го питаме, да видим какво ще каже.
— Той винаги ще те последва — каза Стебс.
— Знам.
— Трудно нещо е да обичаш, а?
Лин се замисли за дългата студена зима, която бе преминала толкова щастливо благодарение на Луси, с която споделяха сутерена, и онази открадната нощ с Илай. Без тях щеше да стои сама в тъмните часове, да се взира в черния мрак и да се бори с мъката и полудяването.
— Не бих го заменила за нищо — отговори тя.
— Сигурни ли сте, че се налага? — попита Илай, докато внимателно разглеждаше набързо нахвърляната карта на Стебс.
— Те ще стават все по-силни. Мародерите ще продължават да плячкосват всичко наоколо, докато не остане нищо. Рано или късно всички ще трябва да им се молим — отвърна Стебс, като подрусваше усмихнатата Луси на коляно. Сериозността на разговора не можеше да накърни радостта й, че ще си легне по-късно.
Вера стоеше смръщена до печката и преваряваше речна вода за момиченцето. В тясната къщурка беше толкова топло, че Лин усещаше как по гърдите й се стича струйка пот.
— Знам, че не одобряваш — каза тя на Илай, — но искам да знаеш, че не бих го направила, ако наистина не се налагаше.
— Сигурни ли сте? — повтори въпроса си момчето.
— Не убивам от злоба. Става въпрос за живота на хората.
Илай претегли думите й. Сивите му очи се взираха в нейните, търсейки отговор.
— Какво трябва да направя аз?
— Важното е да се отвлече вниманието на хората на земята. Щом стрелецът на кулата си замине, те остават слепи — обясни Стебс. — Пазачът пред кметството е добър с пушката, така че е следващият, който си отива. Но пак остават петима мъже, които могат да се скрият и да ни причакат.
— Четирима, ако приемем, че Зелената шапка е свестен — поправи го Лин.
— Да приемем, че не е — възрази Стебс — Ако е, толкова по-добре.
— Значи да ги разсея? — попита Илай. — Да направя нещо, с което да изкарам всички навън?
— Именно — кимна Стебс и посочи картата. — Ще запалиш пожар в кметството. Там държат всички запаси. Нужни са им, за да запазят силните си позиции.
— Чакай малко — прекъсна го Лин, — пожар? Ще мине време, докато се разпали. Илай ще бъде в опасност. И как ще мине покрай охраната?
— Майка ти не ти ли е споменавала за коктейли „Молотов“?
— Не.
— Много е лесно — бензин в стъклени бутилки, запушени с парцали, които Илай ще запали. Ще хвърли няколко на покрива и керемидите ще пламнат като елха.
Илай бавно кимна.
— Звучи добре, но пазачът си остава.
— Въпрос на подходящ момент е. Щом чуеш първия изстрел, с който сме свалили караула на кулата, хукваш към кметството. Мъжете ще се опитат да разберат откъде е дошъл гърмежът. Пазачът на кметството ще напусне поста си, за да види дали техният човек е стрелял от кулата. Това е шансът ти да влезеш и да хвърлиш коктейлите.
— А какъв е шансът му да излезе? — попита Лин.
— Ние с теб и нашите пушки — отговори Стебс.
Вера взе Луси от скута му и му хвърли мрачен поглед, който той или не забеляза, или предпочете да се направи, че не е забелязал.
Лин поклати глава.
— Не ми харесва.
— Аз съм най-добрият вариант — каза Илай. — По-бърз съм, а ти си много по-добър стрелец. Докато ме прикривате от дървото, вероятно ще бъда в по-голяма безопасност, отколкото тук сега.
Лин гледаше в ръцете си, без да отговори. Стебс продължи.
— Двете важни мишени са стрелецът на кулата и пазачът на кметството. Щом Илай запали пожара, ще имат избор: да позволят целият им живот да се превърне в пепел или да рискуват да попаднат под куршумите ни. Те ще рискуват, но баща й е хитро копеле. Той ще се сети какво сме намислили и ще прати хора да ни намерят, докато другите се борят с пожара. След първите си три изстрела, Лин, ще смениш позицията. В най-добрия случай той ще изпрати само един човек след теб, когото ще свалиш и ще се фокусираш върху селото.
— Ами ти? — попита Вера, взирайки се разтревожено в лицето му. — Ти след колко изстрела ще се преместиш?