Остави го да зяпа невярващо собствените си вътрешности и продължи да тича надолу, прибрала и неговия пистолет на сигурно място в колана си.
Спря на една поляна и легна по корем, за да огледа селото. Синьото яке се скри в жълтата къща и след малко се появи на един от прозорците на долния етаж с пушката си. Скоро беше издърпан оттам от множество бели ръце, стиснали кухненски ножове. Единственият, който се опитваше да спре пожара, беше Зелената шапка, но беше въоръжен само с една кофа и видимо губеше битката. Черната брада тичаше на изток, но не беше ясно дали се опитва да избяга или да открие Стебс. Първият куршум го повали на земята, вторият го довърши. Баща й се беше довлякъл до една синя къща по средата на селото. За миг Лин мерна кървава ръка, която дръпна завесите на първия етаж. Зелената шапка се беше отказал и пуснал кофата в краката си, гледаше как пламъците поглъщат кметството.
Лин огледа дърветата и видя Стебс, който куцаше надолу от поста си в източна посока. Пусна един предупредителен изстрел в кофата на Зелената шапка и тя литна на три метра във въздуха. Той отстъпи с вдигнати ръце. Лин излезе от храстите в подножието на хълма, насочила пушката си към него.
— Аз нямам нищо против теб — каза той с треперещ глас, — макар да подозирам, че ти имаш много против мен.
Лин излезе на пътя и неспокойно огледа къщите от двете страни. Изплю пръстта от устата си, без да обръща внимание на тънката струйка кръв, която се стичаше от раната на врата й, причинена от Роджър. Зелената шапка я гледаше тревожно, а вдигнатите му ръце се тресяха.
— Въоръжен ли си? — попита тя.
— Не. — Той разгърна якето си за доказателство. — Никога не съм харесвал оръжията.
Стебс се приближи иззад църквата, също насочил пушката си към Зелената шапка.
— Проблеми?
— Не мисля — отвърна Лин и Стебс свали оръжието.
— Джаспър е ей там. — Зелената шапка посочи малката синя къща, в която се беше скрил баща й. — Добре го нареди, но още се движеше. Изтърва оръжието си, когато го простреля, но това не значи, че не е дяволски опасен. Освен това имаме един камион извън селото. Четирима души са в него, макар че се съмнявам да се върнат тук, ако разберат какво става.
— Знаем — отвърна сухо Лин и подаде пушката си на Стебс. — Горе на хълма има един човек, който би сметнал куршума за услуга.
Стебс погледна изцапаното й с кръв лице.
— Днес не съм в настроение да правя услуги.
Лин кимна и се отдалечи заднешком, мъчейки се да не гледа към димящите останки на Илай. Вратата на жълтата къща се отвори и отвътре излезе най-младото момиче, стиснало краищата на едно одеяло в окървавените си ръце.
— Ема! — извика Зелената шапка и се спусна към нея, забравил за Стебс и Лин. — Ранена ли си?
Момичето поклати глава и се облегна на него. На прага се появиха още две жени, които гледаха уплашено непознатите.
— Какво ще правиш? — попита Стебс.
Лин провери пистолета си и му подаде другия, който беше взела от Роджър.
— Ще си поговоря с баща си.
— Внимавай.
— Непременно.
— Адски съжалявам за Илай — каза Стебс, без да я поглежда в очите. — Стрелях в първия момент, в който можех.
— Каквото — такова. В момента имам други проблеми — каза тя и се отдалечи. Сърцето й биеше лудо и крещеше в непоносими мъки от тази лъжа.
— Внимавайте, госпожите — извика една от жените. — Гадно копеле е този. И коварно — добави тя, като докосна моравото петно на лицето си.
Лин стисна здраво пистолета си и отвори вратата.
Кървавите стъпки я отведоха до кухнята. Баща й седеше на масата, блед и отпуснат. С дясната си ръка стискаше останките от лявото си рамо; между пръстите му стърчаха парчета от кости. Когато я чу да влиза, събра енергия, за да вдигне очи, но главата му веднага клюмна отново. На лицето му бавно се изписа усмивка.
— Момчетата казаха, че си станала хубавица — каза той със затворени очи.
Тя направи няколко предпазливи крачки към масата, сложила пръст върху спусъка.
— Значи знаеш коя съм?
Той я измери с дълъг изпитателен поглед и отново затвори очи.
— Да не съм слепец. Изглеждаш досущ като нея. Нищо не си взела от мен.
Дори целият в кръв и обезобразен, той пак изглеждаше внушително. Масивното му тяло излъчваше сила, а в лъскавите му очи се криеше неизлята злоба.
— Може и да съм — отвърна тя, като го заобиколи и претърси.
— Нямам оръжие. Странна работа — като ти гръмнат рамото, изтърваш всичко, каквото държиш. Някога да са те прострелвали?
— Не, засега.
— Може да седнеш и да си починеш — каза той спокойно, затворил очи. — Няма да нараня собствената си плът и кръв.