— Защото не можеш или защото не искаш? — попита Лин, като седна срещу него, насочила пистолета си към гърдите му.
— Има ли значение? И в двата случая можеш да си отдъхнеш.
— Ако това е отговорът ти, ще гледам да стоя далеч и да те държа на мушка.
Единият му клепач леко се повдигна и той внимателно я изгледа. После сви здравото си рамо.
— Както искаш, малката? — рече той и облиза устни. По езика му имаше кръв.
— Куршумът ми още ли е в теб?
— Мисля, че заседна в белия ми дроб. Предполагам, че малката Ема от другата страна на улицата може да го зашие, ако й позволиш.
Лин не отговори. Той се покашля.
— Сигурно се питаш защо съм ви оставил?
— По-скоро се чудя защо си се върнал.
— Не е ли логично бащата да се върне при единственото си дете?
Устните на Лин потрепнаха и тя размърда пръста си на спусъка.
— Сигурно е така. Но ти не се върна при мен.
— Ето, тук съм, нали?
— Мисля, че си се върнал при водата и мястото, което познаваш добре.
На крайчеца на устните му потрепна усмивка.
— Хубаво място е, не мислиш ли?
— Това е нашето място.
— На кого? На теб и майка ти? А тя какво ти е разказвала за мен?
— Нищо хубаво.
Баща й изсумтя и изплю кървава храчка на пода.
— Каза ли ти, че ти купих онова кученце още докато беше в корема й, за да ви защитава? Каза ли ти това? Чистокръвна немска овчарка, кафява, с черни уши. Обучих го да пази и го оставих на майка ти, преди да замина.
— Аха. — Лин следеше движенията му с пистолета си; потната й длан се хлъзгаше по дръжката му. — Наложи се да го убием заради бяс. Когато някой освирепее така, не ти остава друго, освен да му пуснеш куршума.
Той отвори и двете си очи и внимателно я изгледа, втренчен в нетрепващото дуло.
— Трябва да знаеш, че идвах един-два пъти. Момчетата мислеха, че майка ти се е споминала, но аз не бях сигурен. Не исках да се приближавам твърде много и да попадна в мерника й, защото знаех, че не таи особена любов към мен. Две нощи стоях до езерото и се чудех дали си там, дали си ранена или страдаш, дали би приела утеха от мен, ако дойда.
— Така ли? — Очите на Лин го гледаха студено зад дулото. — Това ли си мислеше, докато наобикаляше езерото ми? Или чакаше да подушиш лешта ми, преди да се приближиш?
Той се престори, че не я е чул.
— Държах момчетата далеч от тебе. Роджър искаше да направи нещо съвсем различно от предупредителен изстрел, когато се мотаеше до онова паднало дърво.
— В момента Роджър си има по-сериозни грижи.
— Уби ли го?
— Отчасти.
Клепачите му отново се затвориха и той се опита да сподави смеха си, от който избиваше кървава пяна на устните му.
— Мътните го взели, хладнокръвна кучка си ти. Презираш собствената си плът и кръв, а пускаш сакати старци и момчета с жълто покрай устата да нощуват в къщата, която направих за теб.
— Къщата е моя. Не се заблуждавай.
— Тук нищо не е на никого, малката. Който може, взема. Няма съд и власт, на които да се оплачеш.
— Досега — каза меко тя.
Той отвори очи и в тях припламна малкото му останала кръв.
— Майка ти — какво, да не би да сложи щанд за лимонада, след като си заминах? — попита той с разкривена уста, заваляйки думите от гняв. — Така ли направи? Започна да раздава утеха и вода на бедните души наоколо?
— Не, но и нищо от никого не сме взели и никого не сме наранили за удоволствие.
Веждите му потрепнаха, но нямаше какво да отвърне на това. За миг отново притвори очи. Между пръстите му бликна свежа кръв, която капеше от лакътя му на пода и образуваше малка локвичка между краката му.
— Доста подлости си извършил, татко.
— В любовта и войната всичко е разрешено, моето момиче. Същото беше с двама ни с майка ти. Сега сме двамата с теб. Е, кое ще бъде?
— Ти заварди водата, когато хората умираха от жажда. Крадеше неща, които не ти бяха нужни, за да видиш как погиват.
Той отвори очи с тих хриптящ смях в гърдите.
— Не мисля, че майка ти би одобрила такава жалост.
— Може би — призна Лин, — но със сигурност би одобрила това.
Тя натисна спусъка. Черната дупка в челото му още димеше, когато затвори вратата след себе си.
Замръзналата земя на малкото гробище не поддаваше лесно, но адреналинът на Лин й помагаше. Копаеше неумолимо, без да гледа слънцето, което се изкачваше и спускаше над хоризонта. По ръцете й се надигаха и пукаха мазоли, по пръстите й се стичаха гной и кръв. Тя копаеше, без да мисли за болката.
Стебс беше увил Илай в одеяло, докато тя говореше с баща си в къщата, и й беше спестил гледката на овъгленото му тяло. Лин го свали от багажника на пикапа, отвратена от непоносимата му лекота. Положи го нежно в дупката и отново се зае за работа. Хвърляше лопата след лопата замръзнала пръст, а миризмата на изгоряло продължаваше да пари в ноздрите й дълго, след като го зарови. Разтовари камъните, които беше откраднала от строежа на язовира, и ги дотъркаля до гроба, като нежно докосна последния.