До вечерта беше приключила с консервите, а майка й излезе от бараката, която се опитваше да преустрои в пушилия, за да й помогне да пренесат бурканите в килера. После хапнаха прясна царевица до огъня и сочните зърна се пукаха в устата й, докато гризеше кочана и се наслаждаваше даже на люспите, които засядаха между зъбите й.
Вечерта Лин пробва обувките с металните бомбета. Паснаха й добре и се захили, когато майка й пусна най-голямата енциклопедия върху крака й, за да демонстрира колко добро решение е било да ги вземе. Лин се постара да прикрие смущението си от усещането за нозете на мъртвото момче.
— Ако си отсечеш ръката, ще умреш, преди да си се довлякла до вкъщи.
— Да, майко.
Лин хвърли брадвата в багажника на пикапа и се качи в кабината. Майка й погледна неспокойно волана.
— Искам през цялото време да те виждам.
— Добре.
— Ще гледам да те държа под око — каза майка й, като преметна пушката си през рамо, — но не мога да следя само теб.
Последните думи привлякоха вниманието на Лин.
— Дим на юг?
— Да, отново. — Майка й погледна нервно нататък, търсейки признаци на живот по хоризонта. — Тази сутрин, докато ти спеше.
— Какво мислиш?
— Не знам. Взе ли пистолета?
Лин кимна.
— Помни само, че трябва да притискаш спусъка, не да го дърпаш. И се движи на запад, не на юг. Така че…
— Да ме виждаш. Знам. Всичко ще бъде наред, майко.
— Да. — Майка й я изгледа продължително, после отстъпи назад. — Добре. Тръгвай.
Майка й се беше погрижила Лин да се научи да шофира още щом порасна достатъчно, за да стигат краката й до педалите, но от години не беше сядала зад волана. Когато натисна газта, чакълът се разхвърча изпод гумите. Тя потегли, като погледна успокоително майка си. Докато се отдалечаваше, продължаваше да вижда тревогата, отпечатана на лицето й, но нямаше какво да се направи. Трябваше да се отопляват. Трябваха им дърва.
Докато шофираше, Лин оглеждаше местността наоколо, като внимаваше да не изпуска от поглед къщата в задното огледало и в същото време се стараеше да избягва големите дупки, с които беше осеян пътят. Забеляза две-три повалени дървета, които изглеждаха паднали преди години. Силният вятър преди седмица беше смачкал тревите, така че Лин виждаше гората зад запустелите ниви, които никой не бе обработвал дори по времето на майка й.
Пикапът, отдавна останал без амортисьори, друсаше силно и главата й се блъскаше в тавана, но все пак беше вълнуващо. Миризмата на смачканата трева под гумите, следите, които се виеха подире й в огледалото, дори уплашените скакалци, които скачаха над прозореца, бяха повод за забавление, отклонение от рутината.
Тя спря успоредно на гората, като намести багажника близо до един огромен, напукан кленов ствол. Слезе от пикапа и погледна към къщата си, която едва се виждаше на хоризонта. Помаха с ръка, макар да не знаеше дали майка й я гледа точно в този момент; беше й по-приятно да си мисли, че я вижда. После грабна брадвата и се запъти към дървото.
Разпозна предупредителния изстрел в мига, в който се заби в калта в нозете й. Замръзна намясто и вдигна ръце, доколкото тежестта на брадвата й позволяваше. Пукотът заглъхна, но никой не извика нищо. Тя отпусна ръце и внимателно огледа гората. Стрелецът се криеше някъде там, а тя не можеше да отвърне на огъня. Вярно, имаше втъкнат пистолет в колана си, но ръцете й бяха заети и нямаше къде да се скрие.
Вече беше достатъчно близо до поваленото дърво, за да види нарезите в ствола му и пресните стърготини наоколо. Тръгна бавно към пикапа с ясното съзнание как изглежда гърбът й в мерника на пушка. Който и да беше това обаче, явно не искаше да й навреди. Повечето хора днес не си правеха труда да дават предупредителни изстрели, а фактът, че потегли необезпокоявана с пикапа, беше повече от красноречив.
Бузите й пламтяха при мисълта, че трябва да се върне у дома с празни ръце, след като толкова упорито бе убеждавала майка си да я пусне. Тя блъсна с длан волана и се позова на новата фраза, която бе научила в нощта, когато дойдоха мъжете от юг:
— Кучи син!
Майка й изглеждаше преди всичко развеселена, след като се увери, че дъщеря й е здрава и читава, ако не се брои нараненото его. Лин сърдито тропаше по пода на мазето, а гневът й можеше да сгрее цялото помещение.
— Поне е имал добрата воля да прати предупредителен изстрел — каза майка й.
— Все тая — сопна се Лин. — По-далеч няма да ме пуснеш да отида. И оттам едва виждах къщата, а по пътя не беше паднало нищо друго, което да си струва да насечеш.