Прочете за трети път обявата, после написа на пишещата машина старателно обмислено писмо, което да прати на посочената пощенска кутия. Минаха няколко дни и накрая Дейвид получи отговор — викаха го на събеседване, което щеше да се състои в три следобед в сряда, в един от местните хотели — „Копли“, на Хънтингтън авеню.
Пламнал от вълнение, той се яви в три без петнайсет. Преди да влезе в малката зала, си повтори наум девиза на икономическия факултет в Харвардския университет: „Приличай на британец, мисли като евреин!“.
На събеседването присъстваха трима мъже, които се представиха като Силвърман, Купър и Елиот. Шеф явно беше Бърни Силвърман, възнисък, беловлас нюйоркчанин с карирана вратовръзка и с ореола на преуспял човек. Купър и Елиот само седяха и наблюдаваха мълком Дейвид.
Силвърман разказа надълго и нашироко, с много плам за фирмата и бъдещите й цели. Харви го беше подковал добре, а и той притежаваше достатъчно опит и оправност, за да бъде дясната ръка на Меткаф в поредния му удар.
— И така, господин Кеслър. Възползвахме се от една от най-бляскавите възможности в нефтодобива днес и търсим петрол в Северно море, край бреговете на Шотландия. Дружеството ни — „Проспекта Ойл“, се радва на подкрепата на няколко американски банки. Получихме от британското правителство съответните лицензи, разполагаме и с необходимите средства. Но фирмите, господин Кеслър, преуспяват не заради парите, които имат, а благодарение на хората, с които работят — ни повече, ни по-малко. Търсим човек, който няма да жали сили и ще се труди ден и нощ, така че „Проспекта Ойл“ да се наложи върху картата, готови сме да му плащаме и възможно най-високата заплата. Ако ви одобрим за длъжността, ще работите в Лондон под прякото ръководство на изпълнителния директор — господин Елиот.
— А къде е седалището на фирмата?
— В Ню Йорк, но имаме клонове и в Монреал, Сан Франциско, Лондон, Абърдийн, Париж и Брюксел.
— Търсите ли нефт и другаде?
— Засега не — отвърна Силвърман. — След пробива на „Бритиш Петролиум“ хвърлихме в Северно море доста милиони, на участъците около нашия от пет сонди една открива нефт, а това в отрасъла ни е твърде обнадеждаващо.
— Кога ще започне работа кандидатът, когото ще одобрите?
— Някъде през януари, след като изкара държавните курсове за управленски кадри в нефтодобива — уточни Ричард Елиот.
Слабият като върлина блед изпълнителен директор явно беше от Джорджия. Държавните курсове си бяха един от многото хитри ходове на Харви Меткаф — максимум доверие с минимум вложени средства.
— А къде се намира ведомственото жилище? — продължи с въпросите Дейвид.
Този път му отговори Купър:
— Ще получите един от апартаментите на фирмата в квартал Барбикан, на неколкостотин метра от офиса ни в лондонското Сити.
Дейвид нямаше повече въпроси — Силвърман бе уточнил всичко, сякаш знаеше какво точно може да го интересува.
След десет дни младежът получи телеграма с покана да обядва заедно със Силвърман в клуб „Двайсет и едно“ в Ню Йорк. Дейвид влезе в заведението, видя по масите доста знаменитости и това му вдъхна ново самочувствие. Неговият домакин очевидно не беше случаен човек. Масата им беше в малка ниша, където обикновено сядаха предприемачи, така че да могат да разговарят на спокойствие.
Силвърман се държеше радушно и непринудено. Бе доста словоохотлив, говореше за какво ли не и чак накрая, докато пиеха брендито, предложи на Дейвид работата в Лондон. Младежът бе неописуемо щастлив: 25 000 долара годишна заплата, при това във фирма с многообещаващо бъдеще! Изобщо не се колеба, веднага прие да започне работа на 1 януари в Лондон.
Дейвид Кеслър идваше за пръв път в Англия — колко зелена беше тревата тук, колко тесни улиците! Къщите се бяха сгушили зад огради от жив плет и зидове. След широките магистрали и огромните автомобили в Ню Йорк Лондон приличаше на град играчка. Малкото жилище в квартал Барбикан беше чисто и безлично, но, както бе отбелязал и господин Купър, офисът на фирмата беше само на неколкостотин метра — на Треднийдъл стрийт, а до там от апартамента се стигаше за броени минути.
Самият офис на „Проспекта Ойл“ се състоеше от седем помещения, разположени на един и същ етаж в огромна сграда във викториански стил. По-представителен беше единствено кабинетът на Силвърман. Имаше малко преддверие, стаичка за телекса, два кабинета за секретарките, по-голям кабинет за господин Елиот и един по-малък — за самия Дейвид. Помещенията му се видяха доста неугледни, Силвърман обаче побърза да уточни, че в лондонското Сити наемът за един квадратен метър площ е триста долара, докато в Ню Йорк — само сто.