— Последните три години, Дейвид, наистина бяха паметни за мен — отбеляза той, докато наливаше на госта втора чаша уиски. — Единственото тъжно събитие бе смъртта на баща ми миналата зима. Интересуваше се много от живота ми в Оксфорд и ме подкрепяше с цялото си сърце в научната работа. Благодарение на наследството, което ми остави, сега съм доста богат… Батериите за чешми явно са се търсели повече, отколкото съм предполагал. Дано ме посъветваш къде да вложа част от парите, сега ги държа всичките на влог в банката. Все не ми остава време да се заема с това, пък и опре ли до вложения, съм си кръгла нула.
Така Дейвид отвори дума за доста отговорната си нова работа в „Проспекта Ойл“.
— Защо, Стивън, не вложиш парите си в моята фирма? Открихме в Северно море невероятно нефтено находище и когато това бъде съобщено официално, акциите ще скочат до небето. Всичко ще отнеме най-много месец — месец и нещо, през който ти можеш да направиш удара на живота си. Жалко, че и аз не разполагам с пари, с които да закупя акции.
— Знаеш ли повече подробности за находището?
— Не, но съм виждал доклада на геолозите — твърде любопитно четиво. Още сега цената на акциите се покачва, сигурен съм, че ще достигне двайсет долара едната. Лошото е, че няма много време.
Стивън погледна доклада на геолозите и реши по-късно да се запознае внимателно с него.
— А как се правят такива инвестиции? — попита той.
— Намираш борсов посредник, на когото може да се разчита, закупуваш възможно най-много акции и чакаш да съобщят официално за находището. Аз ще те държа в течение и ще ти съобщя кога според мен е най-изгодно да продадеш акциите.
— Ще ти бъда много признателен, Дейвид.
— Това е най-малкото, което мога да сторя за теб, все пак в Харвардския университет ми оказа неоценима помощ с математиката.
— Защо изобщо го правиш на въпрос! Хайде да вечеряме!
Стивън го заведе в кафенето на колежа, продълговато помещение с дъбова ламперия, по която бяха накачени снимки на бивши ректори на „Модлин“, на епископи и учени. В заведението имаше множество дълги дъсчени маси, на които се хранеха студентите, но Стивън отведе госта си при подиума с масата за преподавателите, където беше по-уютно. Младежите вдигаха врява до бога — Стивън изобщо не им обръщаше внимание, но Дейвид се забавляваше неописуемо.
Вечерята се състоеше от седем ястия и той се запита как ли Стивън е толкова слаб, при положение че всекидневно е изложен на подобни изкушения. Щом стигнаха до портвайна, домакинът предложи да се върнат в жилището му, вместо да ходят в професорската стая, където се събираха ония сухари, възрастните сприхави преподаватели.
По-късно същата вечер на чаша портвайн започнаха да обсъждат нефта в Северно море и Булевата алгебра — и двамата се възхищаваха един на друг, задето всеки си разбира толкова много от работата. Подобно на повечето учени, и Стивън беше доста лековерен и неподготвен извън своята дисциплина. Той вече си мислеше, че ще постъпи много умно, ако вложи парите си в акции на „Проспекта Ойл“.
На сутринта отидоха да се поразходят на Адисън Уок край моста Модлин и река Чаруел, където моравите бяха много тучни. Колкото и да не му се искаше, в десет без петнайсет Дейвид спря такси и си тръгна от „Модлин“ — мина покрай „Ню Колидж“, „Тринити“, „Бейлиъл“ и накрая „Устър“5, където върху стената на сградата беше надраскано: „C’est magnifique mais ce n’est pas la gare“6. Хвана влака в десет часа и се върна в Лондон. Беше му харесало в Оксфорд и той се надяваше, че е помогнал на стария си приятел от Харвардския университет, направил преди години толкова много за него.