Мофат беше избрал за свой помощник Робин Оукли тъкмо защото младокът притежаваше същите качества, благодарение на които лекарят се бе прочул. Безспорно беше красавец, бе високообразован и представителен, а също така и доста умен и находчив. Робин се вписа прекрасно на Харли стрийт и в системата на Мофат и когато по-възрастният лекар се помина малко след като навърши шейсет, младежът надяна мантата му с лекотата, с която престолонаследникът сяда на престола. Продължи да утвърждава кабинета, не загуби нито една от пациентките на Мофат, освен по естествени причини и също се радваше на завиден успех. Имаше жена и двама синове, прекрасна къща в провинцията, на няколко километра от Нюбъри в Бъркшир, значителни спестявания, вложени в бързоликвидни ценни книжа. Не се оплакваше от липса на късмет и се радваше на живота, макар че, ако трябваше да е докрай честен, се отегчаваше доста. Лека-полека се убеждаваше, че ролята на вежливия, състрадателен чичо доктор е едва ли не непоносимо скучна. Дали щеше да настъпи краят на света, ако той си признаеше с ръка на сърцето, че няма и представа, пък и не го е грижа какво е причинило дерматита по окичените с диаманти ръце на лейди Фиона Фишър? Дали небето щеше да се продъни, ако Оукли кажеше на оная вещица, госпожа Пейдж-Станли, че е смрадлив бабушкерник, който, ако не броим новото чене, не се нуждае от медицински грижи? И дали щеше гръм да го застигне, ако лично приложеше на напъпилата, игрива госпожица Лидия де Вилие конска доза от онова, която тя и не криеше, че желае?
Дейвид Кеслър се яви точно за часа, който си беше записал. Госпожица Рендъл го беше предупредила, че в Англия, ако закъснееш при лекаря или зъболекаря, те отпращат, но пак ти взимат парите.
Съблече се и легна на кушетката на Робин Оукли. Докторът му премери кръвното налягане, преслуша го да не би да има проблеми със сърцето, накара го да си покаже езика, орган, който рядко излагаме пред другите. После започна да го почуква тук и там и го попита:
— Какво ви води в Лондон, господин Кеслър?
— Работя в една нефтена компания в Сити. Сигурно сте я чували — „Проспекта Ойл“.
— Не, не съм я чувал — отвърна Робин. — Свийте, ако обичате, крака.
Удари с чукчето по капачките на коленете на Дейвид — първо по едното, после по второто. И двата му крака отскочиха като на пружинки.
— Всичко с рефлексите е наред.
— Ще чуете за нас, доктор Оукли, няма как да не чуете. Всичко се развива прекрасно. Следете вестниците и ще се убедите в успехите ни.
— Сигурно сте открили нефт — полюбопитства усмихнат Оукли.
— Ами да — отвърна тихичко Дейвид, доволен от впечатлението, което е произвел. — Точно това направихме.
Лекарят опипа корема на Дейвид.
— Стегнати мускули, няма излишни тлъстини, няма признаци и за увеличен черен дроб. Вие, млади момко, се радвате на добро здраве.
Остави го в лекарския кабинет, та Кеслър да се облече, и вписа в картона заключението, макар че мислите му бяха другаде. Бяха погълнати от нефтеното находище.
Лекарите на Харли стрийт карат пациентите да висят най-малко четирийсет и пет минути в чакалнята, която най-често се отоплява с газ и където няма с какво друго да убиваш времето, освен с някой стар брой на списание „Пънч“, но поканят ли ги в лекарския кабинет, внимават никой да не си помисли, че претупват прегледа. Робин не смяташе да оставя у господин Кеслър впечатлението, че бърза да го отпрати.
— Няма ви почти нищо, господин Кеслър. Е, наблюдават се някои признаци на анемия, но тя според мен се дължи просто на преумора и на многото вълнения напоследък. Ще ви предпиша таблетки желязо, те бързо ще отстранят проблема. Взимайте по две на ден, сутрин и вечер.
Той надраска нечетлива рецепта за хапчетата и я даде на Дейвид.
— Много съм ви признателен. Отделихте ми доста време.
— Не е нужно да ми благодарите. Лондон харесва ли ви? — попита Робин. — Тук сигурно е доста различно в сравнение с Америка.
— Разбира се. Темпото е значително по-бавно. Свикна ли, че минава цяла вечност, докато се направи нещо, ще удържа голяма победа.
— Много приятели ли имате в Лондон?
— Не — отвърна Дейвид. — В Оксфорд имам един-двама състуденти от Харвардския университет, инак не познавам почти никого в Лондон.
„Прекрасно — помисли Робин, — каква по-добра възможност да понауча едно-друго за игрите с нефта и да прекарам известно време с човек, до когото всичките ми пациенти изглеждат с двата крака в гроба! Този Кеслър дори може би ще ме извади от летаргията.“