— Искате ли по-нататък през седмицата да обядваме заедно? — попита лекарят. — Сигурно ще ви бъде интересно да видите един от старите клубове в Лондон.
— Много мило от ваша страна.
— Чудесно. В петък удобно ли ви е?
— Да.
— Да се срещнем тогава в един часа на обяд в клуб „Антиниъм“ на Пал Мал.
Дейвид се върна в кабинета си в Сити, като пътем купи хапчетата и веднага глътна едно. Вече започваше да му харесва в Лондон. Силвърман беше доволен от него, всичко в „Проспекта Ойл“ се развиваше по ноти, Дейвид се запознаваше с приятни хора. Струваше му се, че този период в неговия живот ще бъде от най-щастливите.
В един без петнайсет на обяд в петък отиде в „Антиниъм“, масивна бяла сграда на ъгъла на Пал Мал, над която се извисяваше статуята на Йоркския херцог. Беше смаян колко просторни са помещенията и нали бе свикнал да прави сметки, веднага изчисли колко ще спечели собственикът, ако ги даде под наем. Заведението бе пълно с движещи се восъчни фигури, които, както малко по-късно го увери Робин, били все именити генерали и дипломати.
Седнаха да обядват в кафенето, където имаше портрет на Чарлс II, рисуван от Рубенс. Говореха си за Бостън, за Лондон, скуоша и споделената си възхита от Катрин Хепбърн. Докато пиеха кафето, Дейвид на драго сърце разказа най-подробно на новия си приятел какво съдържа докладът на геолозите за находището в участъка на „Проспекта Ойл“. На Лондонската фондова борса цената на акциите вече беше скочила на 3,60 лири стерлинги и продължаваше да се покачва.
— Както личи, са добра инвестиция — отбеляза Робин — и понеже става дума за фирма, в която работите вие, може би си струва човек да рискува.
— Мен ако питате, няма почти никакъв риск — отвърна Дейвид, — нефтът си е тук, няма къде да избяга.
— В събота и неделя ще помисля по въпроса.
Разделиха се на стълбите пред „Антиниъм“ и Дейвид отиде на конференция за енергийната криза, организирана от „Файненшъл Таймс“, а Робин пое към къщата си в Бъркшир. Синовете му — малки момчета, се бяха прибрали за края на седмицата от подготвителното училище8. Изгаряше от нетърпение да ги види. Колко бързо бяха пораснали и от пеленачета се бяха превърнали в малчугани — не след дълго щяха да станат юноши. И колко приятно бе да знае, че им е подсигурил бъдещето. Вероятно нямаше да е зле да направи това бъдеще още по-сигурно, като вложи малко пари във фирмата на Дейвид Кеслър. Веднага щом съобщят за откриването на находището, лекарят щеше отново да превърне парите си в бързоликвидни акции.
Бърни Силвърман също се зарадва, когато научи, че може би отново ще се появи крупен инвеститор.
— Браво на теб, моето момче. Ще ни трябва доста капитал, с който да финансираме прокарването на тръбите. Днес за един километър тръби са необходими милион двеста и петдесет хиляди долара. Но ти си вършиш прекрасно работата. Току-що от седалището на фирмата ми съобщиха, че ти отпускат премия от пет хиляди долара. Продължавай все в този дух.
Дейвид се усмихна. Ето така се работеше според традициите на Харвардския университет. Ако показваш резултати, получаваш и награди.
— Кога ще обявим, че сме открили нефт? — попита той.
— Тия дни.
Грейнал от гордост, Дейвид излезе от кабинета на Силвърман.
Той пък се свърза на мига по червения телефон с Харви Меткаф, който за пореден път приложи старата тактика. Борсовите му посредници пуснаха на пазара 35 000 акции на цена 3,73 лири стерлинги едната — на ден се появяваха някъде по 5000 акции, така че търсенето да остане устойчиво. И този път котировките се покачиха, когато доктор Оукли вложи в акции на фирмата огромна сума, и скочиха до 3,90 лири стерлинги, при което Дейвид, Робин и Стивън взеха да потриват доволно ръце. Нямаше откъде да знаят, че всеки ден Харви пуска нови и нови акции, за да задоволи търсенето, създадено от самите тях.
Дейвид реши с част от премията да си купи картина, с която да поосвежи безличното тясно жилище в Барбикан. Смяташе да вземе за около две хиляди долара нещо ценно, което си заслужава. Харесваше изкуството заради самото изкуство, но още повече заради бизнеса. В петък следобед тръгна да обикаля Бонд стрийт, Корк стрийт и Брутън стрийт, където се намираха повечето лондонски галерии. Платната, изложени в „Уайлдънстайн“, не му бяха по джоба, картините в „Марлборо“ пък му се виждаха прекалено модернистични. Накрая в галерия „Ламан“ на Бонд стрийт откри нещо, което му хвана окото.
8
Частни училища интернати, където момчета на възраст от 8 до 13 години се подготвят за привилегированите частни гимназии. — Б.пр.