Галерията се намираше през три сгради от „Сотби“ и представляваше огромно помещение с протрит сив мокет и избелели червени тапети. След време Дейвид щеше да научи, че колкото по-износен е мокетът и по-избелели тапетите, с толкова по-голяма слава и успех се ползва галерията. В дъното на помещението имаше стълба, където, обърнали гръб на света, бяха струпани няколко картини, към които явно нямаше интерес. Кой знае защо, Дейвид започна да ги разглежда и за своя радост се натъкна сред тях на платно, което му допадна.
Беше доста мрачна маслена картина на Лиън Ъндъруд и се казваше „Венера в парка“. На нея бяха изобразени шест-седем мъже и жени, насядали на метални столове около кръгли масички. Сред тях на преден план се виждаше красива гола жена с пищна гръд и дълги коси. Никой не й обръщаше внимание и тя седеше, загледана с непроницаемо лице някъде извън картината — самото въплъщение на сърдечността и любовта в един бездушен свят. Дейвид не можеше да откъсне очи от жената.
Собственикът на галерията Жан-Пиер Ламан се приближи, издокаран в безупречно скроен костюм, както приляга на човек, получаващ чекове най-малко за хиляда лири стерлинги. Беше на трийсет и пет години и можеше да си позволи някои дребни житейски наслади, а обувките му марка „Гучи“, вратовръзката на Ив Сен Лоран, ризата на „Търнбъл и Асър“ и часовникът „Пиаже“ не оставяха у никого и най-малко у жените дори сянка на съмнение, че той знае какво иска от живота. Вписваше се напълно в представите на англичаните за французин — беше като изваден от кутийка, бе строен, с въздълга черна къдрава коса и пронизващи тъмнокафяви очи, в които сегиз-тогиз проблясваха ледени пламъчета. Понякога се държеше властно и нагло, беше своенравен и притежаваше чувство за хумор, колкото забавно, толкова и безпощадно — вероятно една от причините и досега да си е ерген. Не че липсваха кандидатки. Но клиентите го виждаха само откъм обаятелната му страна. Докато Дейвид пишеше чека, Жан-Пиер сучеше мустак — беше много доволен и нямаше нищо против да поразкаже за картината.
— Ъндъруд е един от най-великите съвременни английски скулптори и художници. Давал е уроци дори на Хенри Мур. Но според мен е пренебрегван заради омразата си към журналистите, които смята за пияници и драскачи.
— Да, с такова отношение трудно ще спечелиш на своя страна медиите — пророни Дейвид и с усещането, че е преуспял човек, връчи на галериста чека за осемстотин и петдесет лири стерлинги.
Това бе най-скъпата покупка, която беше правил през живота си, но въпреки това смяташе, че не си е хвърлил парите на вятъра, още повече че платното му харесваше.
Жан-Пиер заведе Дейвид на долния етаж, за да му покаже колекцията си от произведения на импресионистите и модернистите, която беше попълвал години наред, и продължи да разказва разпалено за Ъндъруд. Решиха да полеят в кабинета на галериста първата придобивка на Дейвид.
— Какъв сте по професия, господин Кеслър? — попита Жан-Пиер, докато му сипваше уиски.
— Работя в малка нефтена компания, казва се „Проспекта Ойл“ и търси нефт в Северно море.
— И има ли някакъв успех? — попита галеристът уж между другото.
— Нека си остане между нас, но сме на мнение, че фирмата има голямо бъдеще. Не е тайна, че само за няколко седмици акциите ни скочиха от две на близо четири лири стерлинги, никой обаче не знае истинската причина.
— Аз съм най-обикновен беден галерист, търгувам с произведения на изкуството, дали ще сбъркам, ако вложа малко пари във вашата фирма? — поинтересува се Жан-Пиер.
— Ще ви обясня дали ще сбъркате, като ви кажа, че и аз смятам да вложа в понеделник 3000 долара в акции на „Проспекта Ойл“ — последните пари, които ми се намират… след като похитих Венера де. Тия дни се очаква да направим важно съобщение.
Очите на Жан-Пиер блеснаха. Той кимна, нещо, което при галската му кръв бе равнозначно едва ли не на намигване. Вече не внимаваше в разговора.
— Кога, Бърни, ще обявим, че сме открили нефт?
— Очаквам да го направим в началото на другата седмица. Появиха се спънки. Но не е болка за умиране.
Това поуспокои Дейвид, тъй като сутринта и той бе купил петстотин акции, влагайки в тях онова, което му беше останало от три хиляди долара премиални. И той като другите разчиташе на бърза печалба.
— „Роу Ръд“.
— Франк Уотс, ако обичате. Търси го Жан-Пиер Ламан.