— Добро утро, Жан-Пиер. С какво мога да ти бъда полезен?
— Искам да купя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“.
— За пръв път чувам такава фирма. Я чакай малко… Регистрирана е наскоро, уставният капитал е доста скромен. Опасно си е, Жан-Пиер. Лично аз не бих ти препоръчал да влагаш в нея.
— Не се притеснявай, Франк. Ще задържа акциите само две-три седмици, после ще ги продадеш. Нямам намерение да ги нося в гроба. Тази седмица очаквам да съобщят нещо и щом котировките скочат до пет лири стерлинги, можеш да продаваш акциите. Така де, да не ставаме алчни! Купи ги на името на фирмата ми, не искам да се разчува, че съм играл на борсата, това може да създаде главоболия на човека, дал ми информацията.
— Както кажеш. Значи ще закупя 25 000 акции на „Проспекта Ойл“ и ще ги продам, когато скочат до пет лири стерлинги едната или преди това, ако ми наредиш.
— Точно така. Следващата седмица ще бъда в Париж, ще разглеждам картини, затова не се колебай, освобождавай се от акциите, ако надхвърлят пет лири стерлинги.
— Както желаеш, Жан-Пиер. Приятно пътуване.
Червеният телефон иззвъня.
— От „Роу Ръд“ искат да закупят голям пакет акции. Знаеш ли нещо?
— Не, нямам и представа за какво става въпрос, Харви. Сигурно Дейвид Кеслър пак се е развихрил. Да поговоря ли с него?
— Не, не му казвай нищо. Пуснах още 25 000 акции по 3,90 лири стерлинги едната. Достатъчно е Кеслър да привлече още един голям вложител и няма да ми останат акции и за цяр. До края на тази борсова сесия трябва да изпълним седемдневния си план.
— Слушам, шефе. Да знаеш, че има и доста дребни вложители, които купуват акции в малки количества.
— Както и преди, сигурно се хвалят пред приятелите си, че са направили голям удар. Не споменавай нищо на Кеслър.
— Знаеш ли, Дейвид — подхвана Ричард Елиот, — преуморяваш се. Почини си. След като съобщим, че сме открили нефт, няма да можем глава да вдигнем от работа.
— Не се и съмнявам — отвърна Дейвид. — Но вече ми стана навик да работя повечко.
— Защо довечера не дойдеш с мен в „Анабел“?
Младежът беше поласкан от поканата за най-модния и нашумял лондонски нощен клуб и прие начаса.
Същата вечер отиде на Баркли Скуеър с „Форд Кортина“, която беше взел под наем — очуканото му автомобилче изобщо не се вписваше сред ролс-ройсите и мерцедесите, спрели въпреки забранителния знак пред заведението. Дейвид слезе предпазливо по тясна метална стълба в приземието, където навремето вероятно беше живяла прислугата. Сега помещенията бяха превърнати във великолепен клуб с ресторант, дискотека и малко изискано кафене, стените бяха отрупани със старинни гравюри и картини. Основният салон бе с приглушено осветление и в него имаше множество масички, по някои от които вече седяха клиенти. Обзавеждането беше много пищно, в стил английски ампир. Само за някакви си десет години собственикът Марк Бърли беше превърнал „Анабел“ в най-посещавания клуб в Лондон — чакащите за членски карти отдавна бяха прехвърлили хиляда. В дъното, на дансинга в дискотеката нямаше къде игла да падне. Повечето двойки танцуваха долепени, всъщност нямаха друг избор. Дейвид се изненада, че кажи-речи, всички мъже на дансинга са двайсетина години по-стари от дамите, които държаха в обятията си. Оберкелнерът Луис поведе Дейвид към масата на Ричард Елиот и бързо забеляза, че младежът за пръв път идва тук — зяпаше изумен знаменитостите по масите. „Някой ден сигурно така ще зяпат и мен“ — помисли си Дейвид.
След изключително добрата вечеря Ричард и жена му станаха да танцуват, а Дейвид се върна в кафенето, където покрай стените имаше удобни червени канапета, и подхвана разговор с човек, представил се като Джеймс Бригсби. Дори и да не смяташе, че целият свят е сцена, господин Бригсби определено се държеше в „Анабел“ като на сцена. Висок, рус, с благородническа осанка и очи, в които проблясваха дяволити пламъчета, той се отнасяше с всички като със стари приятели. Дейвид се възхити на самочувствието му, каквото той не притежаваше и надали някога щеше да има. Колкото и неопитен да бе в тези неща, дори от говора на Бригсби разбра, че е от каймака на обществото.
Новият му познат започна да разказва за посещенията си в Щатите и отбеляза ласкателно, че винаги е харесвал американците. След известно време Дейвид успя да попита тихо оберкелнера кой е англичанинът до него.
— Лорд Бригсби, най-големият син на граф Лаут.
„Виж ти! — изненада се Дейвид. — Лордовете приличали на всички останали, особено след като обърнат някоя и друга чашка.“