Лорд Бригсби почука по чашата му.
— Ще пийнеш ли още едно?
— Много благодаря, милорд — отвърна Дейвид.
— Я не се занасяй! Какви са тия лордове! Викай ми Джеймс. Какво те води в Лондон?
— Работя в една фирма за нефтодобив. Сигурно познаваш председателя на управителния съвет — лорд Хънисет. Но да ти призная, аз не съм го виждал.
— Симпатичен изкуфял дядка — отбеляза Джеймс. — Със сина му сме учили заедно в „Хароу“9. Щом си в нефтодобива, сигурно ще ми кажеш как да постъпя с акциите си на „Шел“ и „Бритиш Петролиум“.
— Не ги продавай — посъветва го Дейвид. — Разумно е човек да задържи акциите си във фирми за стоки за широко потребление, особено пък за петрол, стига, разбира се, британското правителство да не се полакоми и да не национализира активите.
Донесоха му поредното двойно уиски. Той усещаше, че вече го хваща.
— А твоята фирма какво представлява? — поинтересува се Джеймс.
— Не е голяма — уточни младият американец, — но за три месеца акциите ни се покачиха повече, отколкото на която и да е друга нефтена компания. Мен ако питаш обаче, тепърва ще достигат още по-високи котировки.
— И защо така? — полюбопитства лордът.
Дейвид се огледа и изшушука съзаклятнически:
— Сигурно и сам разбираш, че ако някоя голяма компания открие нефт, печалбите ти ще се увеличат минимално. Но ако това се случи в малка фирма, печалбите съвсем естествено ще представляват много по-голям процент от общото.
— Нима сте открили нефт?
— Май не биваше да го казвам — изломоти Дейвид. — Ще ти бъда признателен, ако сметнеш думите ми за поверителни.
Дейвид не помнеше как се е прибрал, нито кой го е сложил да легне и на другата заран закъсня доста за работа.
— Извинявай, Бърни, успях се. Снощи си прекарахме страхотно с Ричард в „Анабел“.
— Не се притеснявай. Радвам се, че си се позабавлявал.
— Дано не съм бил прекалено бъбрив, но казах на някакъв лорд — дори не му помня името, да инвестира във фирмата. Сигурно съм прекалил с ентусиазма.
— Не бой се, Дейвид, няма да подведем никого, пък и ти се нуждаеш от почивка. Скъсваш се от работа.
Джеймс Бригсби излезе от лондонското си жилище в Челси и отиде с такси до банката, с която работеше — „Уилямс и Глинс“. Беше общителен по характер и в „Хароу“ се бе увличал само по едно — по актьорското майсторство, но след като завърши гимназия, баща му не му разреши да се посвети на театъра и настоя да завършел колежа „Крайст Чърч“ в Оксфорд, където младият Джеймс Бригсби отново прояви по-голям интерес към Театралното дружество, отколкото към това да усвоява науките, които беше избрал — политология, философия и икономика. Криво-ляво завърши колежа и се хвана в Гренадирския гвардейски полк, където получи добри възможности да изяви театралните си заложби. Впусна се в светския живот в столицата, където жънеше успех след успех — все пак беше богат виконт, бе млад и представителен.
След двете години в Гренадирския полк графът му даде една ферма от хиляда декара в Хампшир — да има с какво да си запълва времето, но неизисканият провинциален живот не допадна никак на Джеймс. Той нае човек, който да се грижи за фермата, и отново се впусна във вихъра на столичния светски живот. Би дал мило и драго, само и само да се изявява на сцената, ала знаеше, че старият граф все така смята за неподобаващо за един благородник в кралството да се посвети на сценичното поприще. При всички положения петият граф Лаут нямаше високо мнение за най-големия си син и на Джеймс му беше доста трудно да убеди баща си, че е по-прозорлив и оправен, отколкото го мислят. Дали пък информацията, която Дейвид Кеслър му бе пошушнал на пияна глава, нямаше да помогне на Джеймс да докаже на изкуфелия си баща, че не е прав?
Той влезе в красивата старинна сграда на банка „Уилямс и Глинс“, разположена на Бърчин Лейн — веднага го отведоха в кабинета на директора Филип Айзард.
— Искам да тегля заем, ще го обезпеча с фермата — обясни лорд Бригсби.
Директорът познаваше много добре и лорд Бригсби, и баща му. Знаеше, че графът никога не се изхвърля и е много предпазлив, но виж, синът си беше доста вятърничав, пък и сега на Айзард не му беше до него. Всъщност не му влизаше в работата да подлага на съмнение решенията на клиентите, още повече на хора от рода Бригсби, който бе сред най-старите клиенти в историята на банката.