Когато през 1929 година фондовият пазар се срина, Хенрик бе превърнал своите 7490 долара в бързоликвидни акции на стойност 51 000 долара. В деня, в който председателят на управителния съвет на „Халгартън и сие“ се хвърли от един прозорец във фондовата борса, Хенрик вече беше разпродал всичките си акции до последната. Беше усетил накъде духа вятърът. С новопридобитите доходи се беше нанесъл в хубаво жилище в Бруклин и се беше сдобил със скъп, крещящ червен автомобил. Още съвсем млад си беше дал сметка, че се е появил на бял свят с три основни недостатъка: името, произхода и безпаричието. Проблемът с парите се решаваше от само себе си, сега бе дошло времето Хенрик да преодолее и другите две спънки. Бе подал молба до съда да си смени името на Харви Дейвид Меткаф. Щом искането му беше удовлетворено, той престана да се среща с приятелите си от полската общност и през май 1930 година навърши пълнолетие2 с ново име, ново потекло и съвсем нови пари.
Малко по-късно същата година се запозна на един мач по американски футбол с Роджър Шарпли и разбра, че и богатите си имат проблеми. Младият бостънчанин беше наследил фирмата на баща си за внос на уиски и износ на кожи. Беше завършил „Чоут“, а след това и колежа „Дартмът“ и притежаваше самочувствието и обаянието, за които всички американци завиждат толкова много на бостънчани. Беше снажен и рус, да си речеш, че е потомък на викингите, всичко му идеше отръки и жените направо му се лепяха. Във всяко отношение Шарпли бе пълна противоположност на Харви. Макар да бяха различни като небето и земята, двамата се привличаха неудържимо — вероятно именно заради различията.
Единствената съкровена мечта на Роджър бе да стане офицер от Военноморския флот, но след като завърши „Дартмът“, се видя принуден да се прибере в родния дом и заради разклатеното здраве на баща си да поеме ръководството на фирмата. Само след няколко месеца баща му умря. Роджър на драго сърце би продал компанията на първия, изпречил му се на пътя, ала в завещанието си баща му беше добавил условие, че ако синът я спазари, преди да е навършил четирийсет години (пределната възраст, на която можеш да се запишеш във флота), парите от продажбата следва да се поделят поравно между всички роднини.
Харви умува дълго върху проблемите на Роджър и след като на два пъти се съветва с обигран нюйоркски адвокат, предложи на бостънчанина следното: да купи от него за 100 000 долара 49 на сто от фирмата с условието, че всяка година ще му изплаща първите 20 000 долара от печалбата. Щом навърши четирийсет, Роджър ще му прехвърли срещу още 100 000 долара останалите 51 процента. Управителният съвет ще се състои от трима членове с право на глас: Харви, Роджър и човек, посочен лично от Харви. Така той щеше да има последната дума във фирмата, а Роджър щеше да влезе във флота и да се вясва само на годишното събрание на акционерите.
Бостънчанинът не можеше да повярва, че е извадил такъв късмет. Дори не направи опит да се посъветва с някого в „Шарпли и син“ — знаеше, че ще сторят всичко възможно да го разубедят. Харви беше разчитал тъкмо на това — беше преценил много точно жертвата. Роджър обмисля предложението само няколко дни, после даде съгласието си за съставянето на договора — погрижи се това да стане в Ню Йорк, далеч от Бостън, така че никой във фирмата да не надуши какво се случва. През това време Харви отиде отново в банка „Морган“, където вече гледаха на него като на човек с бъдеще. Тъй като банките залагат именно на бъдещето, директорът се съгласи да подпомогне новото начинание на младия предприемач и да му отпусне 50 000 долара, които той да добави към своите 50 000 — така Харви се сдоби с 49 на сто от „Шарпли и син“ и стана петият председател на управителния съвет на фирмата. Документите бяха подписани на 28 октомври 1930 година в Ню Йорк.