Ожениха се през 1951 година — сватбата им се помнеше по-скоро от онези, които бяха отсъствали от нея, отколкото от присъствалите. Младоженците отидоха да живеят извън Бостън, в къщата на Харви в град Линкълн, и не след дълго Арлин оповести, че чака дете. Почти една година след венчавката роди момиченце.
Кръстиха дъщеря си Розали и тя се превърна в средоточие на живота на Харви — той бе разочарован единствено когато жена му претърпя операция на матката, след която вече не можеше да ражда. Прати Розали да се изучи във Вашингтон, в най-скъпото девическо училище „Бенетс“, оттам пък я приеха английска филология в престижния университет „Васар“. На тази вест се зарадва дори старият Хънтър, който с времето бе започнал да понася от немай-къде зет си и да боготвори своята внучка. След като се дипломира, Розали замина да продължи образованието си в Сорбоната — беше се изпокарала жестоко с баща си, който не одобряваше приятелите й и най-вече тия непрокопсаници с дългите коси, дето отказваха да воюват във Виетнам. Не че самият той бе допринесъл с нещо за победата през Втората световна война, ако не броим това, че си бе напълнил джобовете покрай всяка дефицитна стока. Окончателният разрив настана, когато Розали си позволи да подметне, че нравствеността не се определяла само от дължината на косата и политическите възгледи. На Харви му беше мъчно за дъщеря му, но за нищо на света не би го признал пред Арлин.
Имаше в живота три неща, които обичаше: първото си оставаше Розали, второто бяха картините и третото — орхидеите. Първата любов бе припламнала още в мига, когато дъщеря му се беше родила. Втората пък се бе разгаряла през годините и се беше зародила по доста странен начин. Един клиент на „Шарпли и син“ беше на път да се разори, а имаше да връща на фирмата доста пари. Харви надуши каква е работата и отиде да попритисне онзи негодник, той обаче съвсем беше закъсал и вече нямаше надежда да намери отнякъде пари в брой. Решен да не си тръгва с празни ръце, Харви отнесе единствената ценна вещ на несретника: картина на Реноар, оценявана на 10 000 долара.
Смяташе да я продаде бързичко, още преди да се е разбрало, че е сред най-големите кредитори на длъжника, но толкова се прехласна по нежните очертания и меките пастелни цветове, че му се прииска да притежава още и още картини. Щом установи, че те не само са добро капиталовложение, но му доставят и наслада, колекцията му взе да се разраства наред с любовта му към живописта. В началото на седемдесетте вече притежаваше едно платно на Мане, две на Моне, един Реноар, две картини на Пикасо, една на Писаро, по една на Утрило и Сезан, както и творби на второстепенни, ала признати и ценени художници. Превърна се в един от най-тънките познавачи на импресионизма. Сега си мечтаеше само за едно — да притежава платно на Ван Гог, и съвсем наскоро се беше разминал на косъм с „Болница «Сен Пол» в Сен Реми“, обявена за продан на един от търговете в нюйоркската галерия „Сотби Парк Бърнет“: доктор Арманд Хамър от „Оксидентал Петролиум“ му я бе отмъкнал под носа за 1 200 000 долара, цена, твърде солена според Харви.
Преди това, през 1966 година, той не бе успял да се сдобие и с експонат номер 49 — „Госпожица Раву“, обявена на търг от фирмата за търговия с произведения на изкуството „Кристи, Мансън и Удс“ в Лондон, макар че преподобният Тиодор Питкеърн от Божията нова църква в Брин Атин, щата Пенсилвания, го бе принудил да вдигне неимоверно цената колкото да разпали още повече апетита му. Бог дал, а в този случай бог и взел. Макар че малцина в Бостън му го признаваха, в света на изобразителното изкуство вече се знаеше, че Харви притежава една от най-добрите колекции от платна на импресионистите, достойна за възхищение не по-малко от сбирката на Уолтър Аненбърг, който по времето на президента Никсън беше посланик на САЩ във Великобритания и наред с Харви бе сред малцината, успели да създадат след Втората световна война значителна колекция.
Третата любов на Харви бяха невероятните му орхидеи — с тях на три пъти беше печелил първата награда на Пролетното изложение на цветя в Нова Англия, като два пъти беше изпреварвал дори тъста си Хънтър.
Сега Харви ходеше веднъж годишно в Европа. В Кентъки беше създал преуспяващ конезавод и обичаше да гледа конете си на надбягванията, провеждани на „Лоншан“3 и „Аскот“4. С удоволствие следеше и „Уимбълдън“, който според него си оставаше най-големият тенис турнир в света. Забавляваше се, като по време на престоя си в Европа сключваше и някоя и друга сделка, та да попълни сметката си в една швейцарска банка в Цюрих. Не че бе опрял до сметки в швейцарски банки, но му доставяше удоволствие да прави за смях Чичо Сам.
4
Хиподрум край град Уиндзор, открит през 1711 г. През юни там се провеждат ежегодни четиридневни конни надбягвания. — Б.пр.