След това Харви зачака някое от дружествата, получили участъци за нефтодобив в Северно море, да открие петрол. Наложи се да почака доста дълго, но той не бързаше за никъде — чак през юни 1970 година „Бритиш Петролиум“ откри в четиридесети участък голямо нефтено находище. Фирмата вече беше вложила в Северно море над един милиард долара и Харви възнамеряваше да е сред хората, спечелили най-много от това. Пътят към успеха му беше разчистен и той незабавно се захвана с осъществяването на втората част от своя план.
В началото на 1972 година нае нефтена сонда, която с много шум и фанфари пренесе на участъка на „Проспекта Ойл“. Според договора, ако сондата откриеше нефт, това щеше да удължи срока му, затова Харви назначи минималния брой работници, изисквани от правителствената разпоредба, и започна да прави проучвания на дълбочина 1800 метра. После освободи всички работници, но съобщи на „Рединг и Бейтс“, фирмата, от която бе наел сондата, че в близко бъдеще тя пак ще му трябва, затова ще продължи да си плаща наема.
След това в продължение на два месеца всеки ден пускаше на борсата по няколко хиляди акции — все от неговия пакет, и ако финансовите журналисти от британския печат се обадеха да питат защо цената на акциите неотклонно се покачва, младичкият прессекретар на „Проспекта Ойл“ отвръщаше, както му бяха наредили, че засега ще остави въпроса без отговор, но че в скоро време ще има важни новини — някои от вестниците събраха две и две и получиха някъде към петнайсет. Цената на акциите продължаваше да се вдига и от десет пенса скочи на близо две лири стерлинги благодарение на вещото ръководство на главния изпълнителен директор на Харви във Великобритания Бърни Силвърман, който имаше богат опит в подобни сделки и бе наясно какво е намислил шефът му. Основната му задача беше да не допуска да надушат, че има пряка връзка между Меткаф и „Проспекта Ойл“.
През януари 1974 година акциите вече се търгуваха по три лири стерлинги едната. Сега вече Харви беше готов да премине към третата част от плана си и да използва за изкупителна жертва един преливащ от ентусиазъм младок — Дейвид Кеслър, завършил Харвардския университет и току-що назначен в „Проспекта Ойл“.
Глава 2
Дейвид намести очилата върху носа си и прочете още веднъж обявата на деловите страници на „Бостън Глоуб“, за да се увери, че не сънува. Сякаш бе писана специално за него:
Британска нефтена компания, провеждаща проучвания в Северно море край бреговете на Шотландия, търси млад служител с опит на фондовата борса и (или) капиталовите пазари. Годишна заплата 25 000 долара. Осигурено жилище. Седалище в Лондон. Молбите да се подават в п.к. 217 а.
Дейвид знаеше, че този отрасъл се разраства и ако той получи мястото, пред него се откриват големи възможности, и се запита дали ще сметнат опита му за достатъчен. Спомни си какво им повтаряше преподавателят по европеистика в университета: „Ако ви се наложи да работите във Великобритания, за предпочитане е да бъде нещо, свързано със Северно море. При техните проблеми с профсъюзите нищо друго в тая държава не си струва усилията“.
Дейвид Кеслър беше слабичък, гладко избръснат млад американец с коса, подстригана на канадска ливада, каквато по приляга на морски пехотинец, с румено лице и необуздани амбиции. Подобно на всички, току-що завършили Харвардския университет, искаше да преуспее на всяка цена. Беше следвал в Харвард общо шест години, през първите четири — математика за бакалавърска степен, а през последните две бе учил бизнес администрация в сградата на университета от другата страна на река Чарлс. Беше завършил току-що и въоръжен с дипломата, си търсеше работа, която да го възнагради за пословичното трудолюбие. Не блестеше с особени заложби и завиждаше на състудентите си, на които всичко им идеше отръки и които усвояваха икономическите теории на посткейнсианството с лекотата, с каквато децата учат таблицата за умножение. Цели шест години се беше трудил с настървение — вдигаше глава само колкото да отскочи до физкултурния салон, нещо, което правеше всеки ден, и понякога в събота или неделя да иде на мач на „Харвард Джокс“, които бранеха на игрището за американски футбол честта на университета, или пък да поиграе баскетбол. На драго сърце би се включил в отборите, но стореше ли го, нямаше да му остава достатъчно време за учене.