Траян Първанов
Ной — Нож
Как не ви омръзна, хора хлевоусти,
да раздирате по митинги гърла
и с набъбнали
в пророчеството устни
да ни тласкате из ледена мъгла?
Вчерашни оръженосци на велможи —
сукали заразата на лоша страст —
кой ли дух
животецът ви разтревожи,
та се втурнахте,
послушници
за власт?
И в потопа на пришествието мътно
дето всеки между вас е станал Ной
в облачна просъница се губи смътно
мойто изворче сред общия порой.
Беше синьо и не мога да го видя
и сред свлачищата може да умре
като вечната магия Атлантида
рухнала в глъбта на тежкото море.
И за кой ли път отново пак ме мъчи
трясъкът на мегафонните гърла
и тънее слънцето, че нощи вълчи
пак се лутат из човешките поля.
Окъсняват вече дългите ми крачки
и душата зъзне в ледения плен
като малката кибритопродавачка
в коледната приказка на Андерсен.
Площад „Александър Невски“
Спретнати и стегнати, ту весели, ту строги —
бяс ли ви зачена в социалния ни мрак
и ви тласна над тълпите, лидери убоги —
кипнали от политическата пяна пак?
И се гъне Храмът с тежки царствени колони.
И притворно овенчани с трънени венци
хвърляте се в тътена на алчни микрофони
като впрегнати в наркозата си рокпевци.
Вие ли, нищожества, издигнати пред Храма
с две-три стъпки по-високо, с яростни гърла
сеете от зърното
на своята измама
с трескави ръце
от каменните стъпала?
Впрегнати в амбиции на утрешни пророци
за народа месите от своя клисав хляб
и ни дъвчете отдавна втръснали уроци
с гръмотевици за глух
и с мълнии за сляп…
В яловата врява на словесни патрондаши —
вие, храненици, в блатото на сит обоз —
днес до дъно
с пълните си
властнически чаши
вдигате за Свободата щедрия си тост.
В синьо и червено, стъпили на обща низост,
трогвате ни с индулгенциите за прогрес
и тълпата смаяна от изненадващата близост
ръкопляска ви пред „Александър Невски“ днес.
Тъй се блъскат в стадото повлечени овцете
и се вдига прах над пасбището с облак гъст
и от Храма стиснал в зъби гъбата с оцета
оня Божи Син ще скърши дървения кръст.
Тръгвате си и след дългите автомобили
скъсани плакати тръскат рошава брада.
Боже мой! Благодаря ти, че ми вдъхна сили
сам да бъда собственик на свойта Свобода.
Орис
Боже, бяхме богомоли, богомили
и какво ли чудо стана, та сега
впрегнахме си, Боже, българските жили
с обичайните услуги на слуга?
Дух ли ни обърка, че с душици голи
като призраци насам-натам вървим
и в разрастващите се неволи
търсим път из историческия дим?
Без дори да имаме насън представа
сякаш ни залута някой злостен бяс
в бяла мълния на пламъчна забрава,
в люта гръмотевица от вълчи мраз.
Цар ли ни поведе като благ Спасител
към оазиса в пустинята Синай
и ни обещава да се гушим сити
в неговия приказен наследствен рай?
Свива властното юмруче, поучава
и гърми в ушите ми стоуста глъч
и на шествия сред глухата гълчава
сее от небето жълтата си злъч.
Къса от живота ни с небрежни пръсти
и мирише цялото небе на леш
и си няма Божи гроб да се прекръстим
покрай веждите потънали във скреж.
И наслушани на вождове, войводи
легнали под паметници и в бразди —
гледаме, че в синята мъгла на свода
оня Цар самонадеяно седи.
И замаяни в безплодната си треска
дар му носим българския си чеиз.
И забравили за Ботев и за Левски
вече търсим костите на цар Борис.
Площад „Света Неделя“
Бяла Коледа е, Боже, и от кестените капят
жълтите стотинки в шепите на тротоара сляп
и зиморничаво — сгърчено в поледицата хлапе
стиска в дланите си нафора от просешкия хляб.
Кой хорото ни полюшна покрай общите трапези
и засяда суха буца в смръзнатите ни гърла,
че достойнството ни като снежна приказка залезе
смазано от недоимъка на орисията ни зла.
Грях ли ни събира с маски на застинали гримаси
да се блъскаме помръкнали под облачния свод
и „Света Неделя“ с прошка благославя сиромаси
подир сития от блясъка на петолъчките живот.
Хайде, обедът ще свърши, но ще има ли вечеря?
Трупайте се! Благодетел хляба месил е нощес
и безплатните плебейски обеди не са от вчера —
грешни имат ли имота, праведници нямат чест.
~ 1 ~