— Откъде?
— От един хълм над селото.
— Бил си там! — Тал се наведе над масата. — Бил си там и не ми помогна? — Тонът му беше обвинителен.
— Не можеше, Тал — каза Калеб.
— Все още не знаеш много неща — добави Накор. — Но това поне би трябвало да можеш да разбереш. Магьосникът, за когото ти говорехме — Лесо Варен — трябва да остане в неведение за нашата част от нещата, които правиш. Ако един магьосник с мощта на Магнус бе дошъл и бе унищожил Гарвана, това веднага щеше да привлече вниманието му. Ти изобщо нямаше да останеш извън тази връзка в ума на Лесо Варен.
Тал кимна.
— Не ми харесва, но го разбирам.
— Което отново ни връща на въпроса: е, а сега какво? — каза Накор.
— Освен ако не искате нещо друго от мен, трябва да реша какво да правя с Каспар Оласко.
— Няма какво да се решава тук — заяви Накор. — Трябва да приемеш службата при него.
Тал се ококори.
— Не мога!
— Защо не? — попита Калеб. — Майка вече е пратила своята „лейди Роуена“ на служба при него. Двама агенти е по-добре от един.
— Не мога да изменя на клетва, така че не мога да положа клетва, която не мога да изпълня.
— Не е толкова сложно — обади се Накор.
— Не мога да служа на човек като Каспар дори да имате някакъв план, който според вас ще ме опази да не бъда разкрит от магьосника му, когато излъжа. Защото няма да лъжа и да дам лъжлива клетва — добави ядосано Тал.
— Не — каза Накор. — Погрешно си ме разбрал. Когато казах, че не е сложно, имах предвид, че не си длъжен да даваш лъжлива клетва. Трябва да дадеш клетва с цялото си сърце и да служиш на Каспар така, както се наложи, дори с риск за живота си. Ако ти бъде заповядано да хванеш някого от нас и да ни убиеш, трябва да си готов да го направиш с цялото си сърце и ако се наложи — да убиеш някого от нас.
Тал се намръщи.
— Искате да приема предана служба при нашите врагове? — Беше съвсем объркан.
— Да — каза Накор. — Защото само така можем да те доближим достатъчно до Каспар, за да го убиеш, когато назрее моментът.
Тал се отпусна в стола си.
— Не разбирам. Как мога да му служа, без да изменям на клетвата си, и въпреки това да се каня да го убия?
— Твоята клетва е в сила само докато Каспар държи на светостта на своята — каза Накор. — Аха — отвърна Тал и се усмихна. — Господарят е отговорен да сдържи своята част от клетвата във вярност също толкова, колкото и слугата.
— Чувал ли си баснята за скорпиона? — попита Накор. — Не.
— Веднъж един скорпион седял на брега на река, която била твърде дълбока и бърза, за да може да я преплува. Една жаба доплувала и скорпионът й извикал: „Жабо, пренеси ме на гърба си на другия бряг!“ Жабата отвърнала: „Няма, защото ще ме ужилиш и ще умра“. Скорпионът казал: „Но защо да го правя? Нали ако го направя, ще се удавя“. Жабата помислила и накрая казала: „Е добре. Ще те пренеса през реката“.
— И тъй — продължи Накор, — жабата качила скорпиона на гърба си и когато доплувала до средата на реката, скорпионът я ужилил. С последния си дъх, преди да умре, жабата извикала: „Защо го направи? Сега ще загинем и двамата!“ А с последния си дъх, преди да умре, скорпионът отвърнал: „Защото такава ми е природата“.
Накор го погледна в очите.
— Рано или късно, ако оцелееш достатъчно дълго, Каспар Оласко ще те предаде, Тал. Такава е природата му. И когато го направи, ти ще си свободен от клетвата си и ще можеш да го убиеш.
Тал въздъхна. Не знаеше какво да отвърне. Дълго, много дълго премисля казаното от Накор. А накрая вдиша дълбоко и кимна.
— Ще отида в Опардум. Ще служа на херцога на Оласко.