Выбрать главу

— Калеб казва, че си добър ловец.

Нокът се поколеба за миг. Трябваше да премисли думите, преди да отвърне.

— През живота си съм ловувал целия.

Тя поправи подредбата на думите и той ги повтори:

— Ловувал съм през целия си живот.

Тя продължи да бърбори. Половината от думите й му се губеха, колкото и да се напрягаше да слуша, а другата половина бяха главно клюки от кухните, за хора, които само беше зървал.

Наистина беше объркан. Все още спеше в плевника на конюшнята, макар че сега беше сам, понеже Паско бе заминал по някаква работа за Робърт. Самия Робърт виждаше много рядко, Зърваше го понякога през някой прозорец на хана или когато излезеше от задната врата да отиде до нужника. Понякога човекът, който беше спасил живота му, се спираше да размени учтиво дума-две с него, като говореше или на Общата реч, или на ролдемски. Заговореше ли го Нокът, той също не отвръщаше, ако момчето не говори на ролдемски.

Все още не го пускаха да излиза извън хана. Нокът не смяташе, че това е странно — чужденец не можеше да очаква да го допуснат в обиталище на оросините, а тези тук не бяха оросини. След като беше слуга, прие, че спането в плевника е съдбата на един слуга. Толкова много неща за тези хора не можеше да разбере.

Чувстваше се ужасно уморен. Не разбираше защо. Беше млад, енергичен и весел обикновено, но откакто бе дошъл в хана на Кендрик, усещаше, че често му се налага да се бори с мрачни настроения и почти смазваща тъга. Пратеха ли го по някоя задача Робърт или Паско, или докато беше с Калеб или Лела, това поне го отвличаше от мрачните мисли, на които ставаше плячка, когато бе сам. Липсваше му ужасно дядовата му мъдрост за тези неща, но мисленето за близките го тласкаше още по-надълбоко в болезнените спомени, натикваше го в черна яма, от която като че ли нямаше измъкване.

Помежду си оросините бяха открити хора, с лекота говореха за мислите и чувствата си дори с онези, които не бяха от най-близките, но пред външни изглеждаха безстрастни и дори мълчаливи. Необщителен дори според мерките на собственото си племе, сега Нокът изглеждаше почти ням за околните. Чак душата го болеше за онази свобода на изразяване, така позната му от детството, и макар краят на това детство да беше само на няколко седмици от настоящето в живота му, той имаше чувството, че са минали векове.

Паско и Лела бяха достатъчно разговорливи, но ако им зададеше някой въпрос, Лела обикновено му отговаряше с увъртания и подвеждане, а Паско пренебрегваше въпроса под претекст, че няма никакво отношение към текущата им работа. Безсилието, което изпитваше Нокът в резултат на това, само усилваше бездруго мрачното му настроение. Единственото убежище, което можеше да намери от тази съкрушителна тъмнина, беше ловуването с Калеб. Младият мъж беше дори по-мълчалив и от Нокът и често ловният ден минаваше с по-малко от десетина изречени думи. Стигнаха до двора и Лела каза: — 0, имаме си гости.

Карета, украсена с позлата по черното лакирано дърво — всички метални части бяха лъснати до сребрист блясък, — бе спряла до плевника. Гибс и Ларс бързо разпрягаха най-великолепните черни коне, които Нокът бе виждал. Конете не бяха толкова важни за планинците оросини, колкото за други култури в района, но той все пак можеше да оцени един добър кон. Кочияшът надзираваше двамата слуги, за да е сигурен, че се отнасят по подобаващ начин с впряга на господаря му.

— Изглежда, граф Дебарже ни е навестил отново — каза Лела.

Нокът се зачуди кой ли може да е този граф, но си замълча.

— Остави коша при вратата — нареди Лела и го поведе към задния вход.

Той я последва и тръшна коша на площадката. Лела му се усмихна мило и изчезна към кухнята.

Нокът изчака за миг, не знаеше какво да прави, после се обърна и тръгна към конюшнята. Вътре завари Паско, заловил се с един от многобройните и постоянни ремонти по стария фургон: тананикаше си някаква безсмислена песничка. Вдигна очи към него за миг, след което отново насочи вниманието си към работата. След няколко мига мълчание рече:

— Подай ми онова шило там, момче.

Нокът му го подаде и загледа как ловките му ръце работят с парче кожа.

— Когато живееш в голям град, момче — заговори Паско, — можеш да си намериш много занаятчии, които да ти го направят това, но докато си на път, на мили от където и да било, и сбруята се скъса, трябва да знаеш как да си я оправиш сам. — Помълча малко, след което му подаде шилото. — Я да видя ще можеш ли да пробиеш няколко дупки.