Преди четири месеца Лео го повика да му покаже как се подготвят тавите за печене на пайове със свинска мас и пшеничено брашно. Оттам го премести на миене на зеленчуци и плодове. След това Нокът се издигна до приготвяне на прости блюда. През последните няколко седмици научи основите на печенето на хляб и меса, а вече го обучаваха и как да прави сосове.
Нокът се подсмихна.
— Какво толкова му е смешното, младок? — попита Лео.
— Просто си помислих колко много повече има в приготвянето на храна от онова, което бях научил като момче. Баща ми и другите мъже от селото обикновено седяха около голям шиш, на който се въртеше сърна, говореха за лова Или за нивите, или чий син е най-бързият бегач, а жените печаха хляб и готвеха яхния или супа. Майка ми щеше да зяпне от почуда, ако види подправките в бюфета ти, Лео.
— Простото ядене също може да е превъзходно, Нокът. Парчето телешко трябва леко да се оваля, в сол и пипер в подходящия момент, после да го удостоиш, да речем, с целувчица чесън, малко преди представянето.
Нокът се ухили.
— Майка ми така и нямаше да го разбере представянето.
— Почти нищо не си видял още, момче — каза Лео. — Това, което правим тук, се разхищава най вече за хора от простолюдието, а дори благородните господа и дами, които се отбиват тук, смятат нашата кухня за селска в сравнение с трапезите, на които се хранят в големите градове. Масите на благородниците в Риланон и Ролдем всяка вечер са отрупани с резултатите от усилията на десетки готвачи и стотици кухненски ратайчета като тебе. Всяко плато е украсено с мъничка порцийка от това блюдо, мъничко от онзи деликатес. Изкуство има в това, момче!
— Щом казваш. Макар да не ми е ясно какво имаш предвид под „изкуство“. В моя език нямаме такава дума.
Лео спря да разбърква соса и попита:
— Нямате ли?
Нокът вече боравеше свободно с ролдемския и сега само го поправяха за произношението и от време на време — заради увлечението му към ругатните, което, изглежда, забавляваше Лео, дразнеше Робърт и ядосваше Марта. Оросините не изпитваха никакви притеснения да говорят за половото общуване и други телесни функции и на Нокът му беше странно и смешно, че описанието на ходене по голяма нужда или на секса се смята за „лошо“ в ролдемското общество.
— Нямаме — отвърна той. — Най-близкото в речта на оросините, за което се сещам, е „хубаво“ или „красиво“, но идеята да се прави нещо просто за да го направиш красиво не е… нещо, с което съм израснал. — През тази година Нокът се бе примирил с мисълта за унищоженото си село и то вече се бе превърнало само в тъмен спомен. Отчаяната скръб си бе отишла. Причината за това бе отчасти в ученето на нови неща. А Лела беше останалото.
— Какво пък — каза Лео. — Всеки ден научаваш нещо ново.
Нокът се съгласи.
— Всъщност имаме… — И бързо се поправи: — Имахме изкуство в някои от нещата, които правеха жените. Баба ми правеше едни одеяла на шарки, всички в селото ги ценяха високо. Шаманът и послушниците му пък правеха молитва… вие нямате подходяща дума за това… кръгове от шарки с разноцветен пясък. Пееха и се молеха, докато работеха, понякога дни наред, в специална шатра, вдигат я и ги правят вътре. Като свършеха, цялото село се събираше да види работата им, и всички пееха, та вятърът да отнесе молитвата до боговете. Някои кръгове бяха наистина красиви. — Нокът замълча. — Онези рисунки, дето Кендрик ги е окачил в трапезарията…
— Да? — подкани го Лео.
— Да можеше бабините одеяла или пясъчните молитвени кръгове да се запомнят така, окачени на някоя стена да ги гледат хората. Красиви бяха.
— Да имаш око за красотата е дарба — каза Лео.
Точно в този момент влезе Лела.
— И като стана дума за красота… — измърмори Лео и се ухили.
Нокът се обърна към Лела и се усмихна. Съплеменниците му можеха да прикриват чувствата си край чужди хора, но той вече чувстваше кухненския персонал като свое семейство, а и всички знаеха за връзката му с Лела. Беше спал в леглото й почти всяка нощ през по-голямата част от изминалата година. Вече бе почти шестнайсетгодишен, пълнолетен мъж според мерките на оросините. Щеше да е женен и баща, ако селото му беше оцеляло.
Лела също му се усмихна.
— На какво дължим това удоволствие? — попита Лео. — Приключи ли с прането?
— Да — отвърна игриво Лела. — Меги и Марта сгъват последните чаршафи, а аз наминах да видя какво има да се прави тук. — Разбира се, че за какво друго — изкиска се готвачът, отмести Нокът настрана, гребна лъжица от соса и го опита. Зарея замислен поглед в пространството, после каза: — Простичко, но… безвкусно. — Пръстите му заиграха по бурканчетата с подправки, вадеха по щипка от това, две от онова и ги добавяха в соса. — Това е за пилета, момче, и за бавно печено пилешко. Месото е безвкусно, няма го пълния аромат на чудесните фазани и диви пуйки, които носиш след лов. На тях им трябва простичък сос, за да открои вкуса на птицата. Този сос трябва да придаде вкус на птицата. Ето! — Вдигна лъжицата към устата на Нокът. — Опитай!