Нокът опита и кимна. Беше точно сосът, който се мъчеше да постигне.
— Значи трябва да използвам повече подправки, така ли, Лео?
— Двойно повече, момче, двойно! — Готвачът остави лъжицата и избърса ръцете си в престилката. — Сега бъди добро момче и помогни на Лела да измие зеленчуците.
Нокът кимна и отиде при големия дървен умивалник, закрепен към задната стена на кухнята. Имаше отводнител, който хитроумно излизаше през стената и се оттичаше в малък улей, а оттам минаваше по глинена тръба под земята и стигаше в отходната яма, която Кендрик беше изкопал оттатък външната стена. Нокът вдигна едно ведро със студена вода и започна бавно да я излива, докато Лела миеше пресните зеленчуци. Бяха първите от пролетната реколта и при мисълта за пресни моркови, репички и гулии устата на Нокът се наля със слюнка.
— Защо е сосът? — попита Лела. — Тази вечер нямаме никакви гости.
— Точно затова — отвърна Нокът. — Лео реши, че след като нямаме кой да се оплаче от соса, може да ми даде да опитам.
— Изглежда, напредваш — отбеляза Лела. — Щом Лео не го изхвърли…
— Вярно — отвърна Нокът. — Вие сте странни хора понякога.
— Ние ли сме странни? — Тя го пръсна с вода. — Според онова, което си ми казвал за вашите хора, вие сте странните.
Лицето на Нокът помръкна.
— Вече няма значение. Аз съм единственият, който остана.
— О, нараних чувствата ти! — Тя го целуна закачливо по бузата. — Ще трябва да го компенсирам.
Настроението му изведнъж се оправи.
— А как?
Тя се врътна настрани от него.
— Почисти мивката вместо мен и ако дойдеш тази нощ в стаята ми, ще ти покажа.
Ларс влезе в кухнята, носеше голям телешки бут.
— Това е последното от зимния запас — обяви той. — Студената стая е празна.
Студената стая представляваше малък подземен склад, построен от Кендрик. Беше замръзнала здраво като всичко останало през зимата и всички провизии, които се оставяха там, също замръзваха. Но през пролетта се размразяваше бавно и опазваше всичко почти чак до лятото.
— Ще трябва да планираме едно пътуване до Латагор — каза Лео. — Трябва да закупим добитък и провизии.
— Може ли да дойда и аз? — попита Нокът. Лео се почеса по брадичката.
— Не знам, момче. Това ще трябва да го прецени Робърт. Ще се радвам за компанията, но обикновено ходя с Кендрик или с някой от младежите.
Лео окачи телешкото на куката, взе нож и започна да го реже.
— Защо искаш да отидеш, Нокът?
— Никога не съм бил в град — отвърна той. — Искам да видя град.
— Ами, добре — каза Лео. — Ще питам Робърт.
Докато привършваше с почистването на мивката, Нокът се замисли кое буди у него повече нетърпение: гостуването при Лела след вечеря или предстоящото посещение на град.
Нокът зяпна езерото, появило се като по магия, след като превалиха билото. Бяха се спуснали от високите предели на просторния Латагорски лес, известен и като Великия лес, към заоблените ниски хълмове и малките долини, докато не стигнаха до една дълбока клисура, прорязана от бърза река. Пейзажът вляво от тях се скриваше от погледа им от стръмно възвишение от скали и корава пръст, от която израстваха упорити, вкопчили се с цената на всичко трънливи храсталаци. Вдясно теренът рязко се спускаше и в далечината се виждаше смътно синьо петно, което със сигурност трябваше да е Голямото езеро на Латагор.
Нокът беше очарован от всичко, което виждаше, и омаяно мълчеше. Което беше добре, тъй като Кендрик бе наредил да тръгнат с Калеб — по причини, които не обясниха на младежа.
Нокът беше живял вече достатъчно в хана на Кендрик, за да разгадае някои неща за странните отношения между хората, които работеха в хана, и онези, които отсядаха там. Кендрик беше собственикът и ръководеше хана, в това нямаше никакво съмнение. Робърт имаше някакво положение на власт спрямо Кендрик, но Нокът не беше много наясно в какво точно се изразява то. Робърт и Паско често напускаха хана за по няколко седмици, веднъж — за два месеца, след което се връщаха и отново отсядаха за известно време. В момента тръгваха на поредното си пътуване.