Нокът дълго се беше опитвал да разбере отношенията и връзките в хана с понятията на своя народ. После реши, че това е само пречка за истинското разбиране на нещата. Знаеше, че Кендрик има син някъде — споменаваха за това, макар и рядко. Знаеше, че Лео и Марта са мъж и жена, но без свои деца. Знаеше също, че Ларс и Меги са любовници от време на време, въпреки че като че ли често преживяваха периоди, в които рядко си говореха. Освен това, макар да знаеше, че всички останали го смятат за мъж на Лела, не беше сигурен какво точно мисли по въпроса самата Лела. Разгадал беше други отношения между слугите в хана — тези, които живееха или в самия хан, или в някое от околните стопанства, които Кендрик притежаваше, за да снабдява хана със зеленчуци. Но повечето все още му оставаше чуждо; макар да изпитваше почти родствена близост с персонала в хана на Кендрик, той все още се чувстваше изолиран, лишен от традиционните връзки на семейство и клан.
Оттласна мислите си от това: занимаването с изгубеното минало водеше само до отчаяние, а той знаеше, че трябва да постигне най-доброто от това, което му предлага животът. Гледаше как езерото се разраства пред тях, докато приближаваха; след това, щом прехвърлиха следващия хълм, се появи и град Латагор.
Обедното слънце придаваше на града рязък контраст: ръбове и линии, форми и контури. Очите на Нокът почти отказваха да предложат някакво определение на хаотичната гледка. Скоро след това обаче редът започна да се откроява. Ханът на Кендрик бе най-голямата строена от човешки ръце сграда, която Нокът беше виждал досега, и самият мащаб на града почти съкруши възприятията му. Беше разположен по брега на тесен залив, на цели мили, което му придаваше вид, все едно е подреден от нечия гигантска ръка в извивката на езерото.
Калеб се обърна и видя, че Нокът е зяпнал.
— Какво виждаш?
Нокът знаеше този въпрос. Робърт му го задаваше непрекъснато, а и Магнус, когато го наставляваше. Не беше за впечатления и чувства, а по-скоро за детайлите, които различава: фактите, както ги наричаше Робърт.
Нокът мигом започна да разсъждава на глас, аналитично:
— Градът има стена, която стига до водата… Според мен дори на сто разтега или повече във водата. — Присви очи. — Има една голяма сграда в средата на града, която се издига толкова високо, че от нея може да се вижда на мили околовръст. Не знам как се нарича.
— Нарича се цитадела. Някога е била замък, да защитава брега. Градът се е разраснал около нея.
— Има пет големи… неща, които се протягат навътре във водата.
— Кейове.
Нокът не вярваше на очите си: размерите на езерото го смаяха. Това определено не можеше да е просто езеро. Трябваше да е цяло море.
Гласът на Калеб го измъкна от унеса му.
— Какво още?
Нокът започна да изброява детайлите, които изникваха в почти свръхестественото му зрение. Всеки път, щом се натъкнеше на нещо невиждано досега, го описваше с усилие. Калеб му подхвърляше подходяща дума и той продължаваше.
Щом заслизаха надолу към равнината, Нокът загуби изгледа и се принуди да разчита на паметта си. Когато стигнаха до една малка горичка, която съвсем скри гледката към града, Калеб каза:
— Добре се справи. Пропусна някои неща, но си нов в тази работа с обръщането на внимание.
— Обръщане внимание на какво? — попита Нокът. Калеб се усмихна — нещо рядко за него — и отвърна:
— Ами на всичко. Обръщаш внимание на всичко.
— Защо?
Продължиха през дърветата и покрай една ливада. Нокът очакваше отговор. Най-сетне Калеб каза:
— Когато ловуваш, на какво обръщаш внимание?
— На всичко — отвърна младежът. — На посоката на вятъра, на миризмите във въздуха, на звуците, на всичко, което е оставило следи.
Калеб кимна.
— Винаги мисли за себе си все едно, че си на лов.
— Винаги ли? — попита Нокът.
— Винаги.
— Защо?
— Защото това ще те опази жив — каза Калеб.
Продължиха мълчаливо още около час, преди да стигнат до един кръстопът, където имаше хан. Беше час подир обед и Калеб каза:
— Тук ще оставим конете да отпочинат и ще ядем. А за вечеря ще сме в града.
Нокът нямаше възражения. Бяха прекарали два дни в път и макар спането под фургона да не беше проблем, идеята за топла храна му хареса.
Ханът беше малък, крайпътна спирка за малцината пътници, които или се оказваха малко позакъснели, за да стигнат до Латагор до края на деня, или като Калеб и Нокът се отбиваха да обядват. На табелата над вратата беше нарисуван мъж с вилица в едната ръка и голяма халба в другата. Боята на табелата беше поизбеляла, но Нокът забеляза, че лицето на мъжа изразява върховно блаженство.