— Защо не съм чувал нищо за тях? Калеб сви рамене.
— Трябвало е да питаш някой от тези, дето вече са мъртви — баща си или дядо си. Всички тези земи някога са принадлежали на твоите предци, Нокът. Мъже от юг, градски хора, са тръгнали на север и са изтласкали вашия народ в планините, а ородоните на север. Всички народи на юг са свързани с народа на Ролдем, поради което този език се говори във всички кралства.
— Бих искал да знам повече за тези хора.
— За Магнус ще е удоволствие — увери го Калеб. — Той изпитва особено увлечение към историята и ще те научи с радост. Мен обаче историята ме отегчава.
Стигнаха до един хан, на чиято табела се виждаше мъж с ливрея, затичан след тръгваща карета.
— „Бягащият лакеи“ — каза Калеб. — Тук трябва да намерим нашия приятел Дъстин Уебанкс.
Влязоха в гостилницата на хана… и изведнъж Нокът изкрещя гневно, измъкна меча си и се втурна право към някакъв мъж, застанал до тезгяха.
Глава 7
Обучение
Калеб реагира моментално.
Щом Нокът извади меча си, изрева яростно и налетя към мъжа, който стоеше при тезгяха — наемник, ако се съдеше по облеклото и оръжията му, и очевидно опитен ветеран, понеже се стъписа само за миг, преди да посегне към меча си — Калеб изпъна левия си крак, закачи Нокът за глезена и го спъна.
Само след секунда вече беше извадил своя меч и стоеше между Нокът, който се мъчеше да се изправи, и човека при тезгяха. Сниши върха на меча към непознатия, а с лявата си ръка бутна Нокът да се смъкне отново на колене.
— Задръж! — извика. — Почакай малко!
— Чакам — отвърна наемникът. — Но няма да е задълго. Нокът понечи отново да се изправи и Калеб го сграбчи за рамото и го придърпа към себе си. Вместо очакваната съпротива момъкът реши да се възползва от това движение и изведнъж се изправи на пръсти. Калеб го задържа да виси за миг, след което го пусна и той се срина по гръб на пода.
— Чакай, по дяволите! — извика Калеб. Нокът зачака.
— Какво искате бе? — ревна наемникът.
— Той е убиец! — извика Нокът, мъчеше се да се изправи.
Лицето му се беше разкривило от гняв. В яростта си беше превключил на родния си език.
Калеб го остави да се надигне, после го срита в лявата пета и отново го събори на пода и му каза на езика на оросините:
— Никой друг тук освен мен не разбра какво каза току-що. Кой според теб е този човек?
— Един от мъжете, които избиха моите хора!
Калеб — не откъсваше поглед от наемника — го попита на ролдемски:
— Кой си ти?
— Защо питаш?
— Защото се опитвам да спра кръвопролитие — отвърна Калеб.
— Джон Крийд, от Инаска.
Калеб погледна Нокът, за да се увери, че се държи прилично, и попита:
— Служил ли си при Гарвана? Крийд само дето не се изплю.
— Не бих пикал на Гарвана дори задникът му да гори. Аз съм наемник, не съм убиец на деца.
Калеб се обърна към Нокът.
— Бавно. — И му помогна да стане.
Усетил, че кризата е отминала, наемникът попита вече по-спокойно:
— Кой е темпераментният ти приятел?
— Нокът. Аз съм Калеб.
Джон Крийд прибра меча си и каза:
— Ако този младок търси сганта на Гарвана и действа така, по-добре се погрижи да си носи достатъчно сребро за погребалната си клада. Ще го накълцат за месо на кучетата, без да излеят капка ейл, и ще се смеят, докато го правят.
Калеб се обърна към Нокът.
— Защо го нападна?
Нокът бавно прибра оръжието си, без да откъсва очи от Крийд.
— Прилича на…
— Прилича ти на някой друг, а ти просто се побъркваш и забравяш всичко, което си научил, така ли?
Нокът огледа непознатия, мъчеше се да го намести сред образите, които все още бяха живи в паметта му, и постепенно осъзна колко глупаво е постъпил. Крийд беше як мъж, с черна коса до раменете. Носът му явно беше чупен неведнъж и представляваше безформена буца по средата на лицето. Имаше дълги провиснали мустаци. Лицето му беше невзрачно, ако се изключат очите, леко присвити, докато гледаше доскорошния си нападател. Нокът познаваше този тип очи. Бяха като на Калеб, тъмни и напрегнати, не пропускаха нито една подробност от това, което виждаха. Този мъж приличаше на един от онези, които бяха унищожили селото му, един от онези, които Нокът бе изненадал, преди да го прострелят с арбалета… но не беше същият.