Залез-слънце беше добър момент и за двете дейности. Недалече от колибата имаше малко езерце и дивечът се събираше там на водопой призори и по залез-слънце, а рибата отвъд прибоя като че ли ставаше по-активна привечер.
Пребори се само за миг с двете възможности и реши, че повече го привлича риболовът. Дебненето на дивеч изискваше твърде много съсредоточаване, а точно сега беше по-скоро в настроение да постои на пясъка, вятърът да духа в лицето му, а очите му да се взират далече-далече, а не в разни букви.
Грабна въдицата и излезе.
Когато тръгна обратно нагоре по склона, слънцето вече бе залязло. Само за минути бе успял да улови две хубави риби, повече от достатъчно за вечеря. Щеше да ги запече на металната скара и да добави малко от подправките, които Магнус държеше в едно сандъче. Съжаляваше, че не разполага и с ориз: едва сега осъзна на какъв лукс се беше радвал в кухнята на Кендрик. Майка му често готвеше риба: поднасяше я с корени и диви плодове. Понякога имаше и питка е мед, плодове или орехи. Но Нокът вече ценеше храната много повече, отколкото майка му изобщо бе могла да си представи. Смешно му стана при мисълта, че той може би е най-добрият готвач в историята на своя народ.
Излезе на билото и спря. Небето все още светлееше, но тъмнината бързо се спускаше. Беше усетил нещо.
Вслуша се. Дърветата около колибата бяха притихнали. Трябваше да има шумове, шумоленето на дневните животни, затърсили убежищата си, докато нощните хищници излизат на лов.
Но вместо това цареше тишина, която можеше да означава само едно: наблизо имаше хора.
За миг Нокът се зачуди дали Магнус не се е върнал, но по някакъв начин разбра, че не е това. Нещо обаче не беше наред.
Нокът подозираше, че на острова вероятно има и други хора, на юг от хълмистата верига, и че Магнус не иска той да се среща с тях поне засега, но не мислеше, че е вероятно да дойдат тук така неочаквано. Остави въдицата и кошницата на земята и се сети, че е оставил оръжията си в колибата.
Извади от кошницата ножа за чистене на риба, жалко оръжие, но по-добре, отколкото нищо, и бавно тръгна към колибата, напрегнал всичките си сетива. Слушаше, гледаше, душеше.
Около колибата като че ли имаше някакво присъствие, нещо непознато, извън целия му опит. Отначало бе помислил, че до нея или вътре може да има някой, но сега реши, че трябва по-скоро да е нещо.
От вратата изскочи някакъв силует, толкова бързо, че окото му едва успя да засече движението, но дори в този кратък миг Нокът успя да различи човекоподобни очертания… само че без лице. И никакви други подробности: силует, който пробяга за миг в съзнанието му и се скри в здрача.
Той спря, задържа дъх и се помъчи с всичките си сетива да определи, накъде е тръгнало съществото. Леко раздвижване на въздуха зад него го предупреди, че някой идва към него отзад, бързо и безшумно, и той се смъкна на колене. Без колебание удари назад с ножа — посичане, което щеше да порази всеки човек някъде между коляното и слабините.
В нощта изригна гъгнив нечовешки звук — острието се бе забило в нещо. Нокът падна, съборен от съкрушителен удар в рамото.
Превъртя се и се изправи. Въздухът покрай него изсвистя и той разбра, че по някакъв начин е избегнал удара от друг невидим нападател. Единствено инстинктът му подсказа, че зад него има двама нападатели, и той скочи напред към колибата. Ако изобщо имаше някаква надежда да оцелее, трябваше да се добере до меча си.
Хвърли се през вратата на колибата като във вир и се хързулна по пода. Нещо невидимо изсвистя във въздуха там, където допреди миг беше гърбът му.
Нокът се плъзна по корем под масата и бързо се надигна, вече с меча в ръка. Хвърли ножницата настрани и изрита масата към вратата, за да забави онзи, който влизаше.
Масата се удари в нещо точно на прага, някаква тъмна сянка. На прага се очерта силует — Нокът успя да го види само благодарение на онова, което засенчваше: светлината на вечерното небе все още огряваше клоните и листата, но тъмният силует затулваше всичко зад себе си.
А после нещото влезе в колибата. Нокът видя само безлика черна фигура, сякаш светлината не се отразяваше от нея. Знаеше, че има още един, все още навън, така че отстъпи към огнището, без да мисли сграбчи едно горящо дърво и го вдигна високо с лявата си ръка.
Съществото замахна към него и Нокът се хвърли надясно. Болка прониза лявото му рамо. Ръката на съществото се отдръпна и за един кратък миг на Нокът му се стори, че вижда някакво смътно движение във въздуха. Разбра, че е поразен от някакво невидимо оръжие. Усети парене в рамото, после надолу шурна кръв.