Видя себе си, как слиза от планината, изтощен, но затичай толкова бързо, колкото изобщо бе тичал някога.
Видя пушек и смърт, и огън. И видя мъж на черен кон.
— Гарвана! — извика и се надигна рязко. Някаква жена го хвана за раменете и каза:
— Спокойно. Отпусни се. Ще се оправиш.
Нокът бе целият в пот. И замаян. Овързаното му тяло затрепери от студ и той настръхна. Огледа се.
Стаята, в която се намираше, беше бяла, с изящни мебели. През големия прозорец се виждаше синьо небе, топъл светъл ден. Полъхваше уханен ветрец и донасяше далечни гласове.
— Къде съм?
— Сред приятели — каза жената. — Ще доведа Магнус. Нокът се отпусна върху меките възглавници. Лежеше гол в чаршафи от тънък фин бял плат, различен от всичко, което бе виждал досега. Превръзки стягаха рамото му, гърба, ребрата отляво, бедрата и десния му прасец. Магнус дойде, жената бе на крачка зад него.
— Как си? — попита го белокосият чародей.
Отпуснат на възглавниците, Нокът отвърна:
— Не бих могъл да преборя и малко коте.
Магнус приседна на леглото и сложи длан на челото му.
— Треската е отминала. — Вдигна с пръст левия клепач на Нокът и добави: — Нямаш сътресение.
— Какво стана? — попита младежът. Магнус въздъхна.
— Дълга история. Накратко, някой изпрати трима танцьори на смъртта да ме убият. Но вместо мен завариха теб.
— Танцьори на смъртта?
— Ще ти обясня по-подробно, но засега трябва да си починеш. Гладен ли си?
Нокът кимна.
— Ще донеса бульон — каза жената и излезе.
— От колко време съм така? — попита Нокът.
— Десет дни.
— Десет дни?! Магнус кимна.
— За малко да умреш, Нокът. Ако беше някъде другаде, а не на този остров, почти със сигурност щеше да си свършил. Навярно някой могъщ храмов жрец можеше да успее да те спаси, но… но докосването на танцьорите на смъртта е отрова, тъй че дори убийственият удар да не е чист, жертвата рядко оцелява.
— Как се озовах тук?
— Когато танцьорите на смъртта стъпиха на острова, един от нас мигновено разбра, че нещо не е наред, и бързо се върнахме при колибата. Танцьорите на смъртта очакваха да заварят магьосник, сам в колибата, но вместо него се натъкнаха на боец с меч.
— Ако целта им беше ти, щеше да умреш, без да разбереш кой ти е нанесъл удара — продължи Магнус. — Но те бяха подготвени за магическа отбрана, а не за хладна стомана, и това ти спечели достатъчно време, за да можем да те спасим.
— Благодаря — промълви Нокът. — Но кои сте тези „ние“?
— Аз и други — отвърна Магнус. Изправи се, щом жената се върна с поднос с купа бульон и резен хляб.
Нокът се надигна на лакът, за да може да се храни, но главата му се замая. Жената седна до него и взе лъжицата и вместо да възрази, той се остави да го нахрани. Беше красива, някъде малко над трийсет, с тъмна коса, удивително сини очи и стегнати устни, които й придаваха строгост.
Нокът извърна очи от лицето й към Магнус и между две лъжици горещ бульон каза:
— Не си ми казвал, че имаш сестра.
Жената се усмихна, Магнус също, и приликата между двамата стана още по-голяма. Жената каза:
— Ласкаеш ме.
— Нокът, запознай се с Миранда, майка ми. Нокът насмалко да се задави.
— Трудно ми е да го повярвам. — Та тя изглеждаше по-млада от сина си!
— Вярвай — каза Миранда. — Светът е пълен с безброй чудеса.
Нокът замълча и продължи да се храни. Когато свърши и Миранда остави купата настрана, той веднага почна: — Какво…
— Не сега — прекъсна го тя. — Ще имаш време да задаваш въпроси по-късно. Сега трябва да си починеш.
Умората надви любопитството му и още преди Миранда да излезе, очите му се затвориха и той заспа.
След два дни му разрешиха да стане и да се поразходи. Магнус му даде една тояга да се подпира, защото и двата му крака бяха отслабнали и възпалени от раните. Нокът закуцука до магьосника, а той му каза:
— Добре дошъл във Вила Беата.
— Така ли се казва това място?
— Означава „Красив дом“ на един древен език. Намираха се в голям двор, ограден с ниска стена. Всички постройки бяха варосани в бяло, с червени керемидени покриви.
— Никога не съм си представял такова място.
— Онези, които са го построили, са се грижели повече за удобството, отколкото за защитата му. Има много истории как се е появило.
— А ти знаеш ли истината?
Магнус се усмихна.
— Не. Баща ми твърди, че е чул истината по въпроса, но мъжът, който му разказал историята, бил известен с това, че много обичал да си измисля, така че навярно никога няма да узнаем как е възникнало това място.