„Това ли беше видението ми?“ — зачуди се. Никой ястреб никога не беше правил това в историята на народа му. После, все още леко замаян, си спомни защо се беше забързал от планинския връх.
Дневният зной все още къпеше скалите. Киели бе изтощен, лявата му ръка пулсираше, но умът му вече бе ясен и той знаеше, че ще стигне до ручея. Тръгна предпазливо между скалите, стъпваше внимателно, за да не падне и да се нарани още. Ако към близките му долу се приближаваха врагове, ранен или не, той вече бе мъж и щеше да застане редом до баща си, до чичовците и до дядо си, за да брани своя дом.
Залиташе по прашната пътека, лявата ръка току го жегваше непоносимо в рамото. Припомни си монотонното заклинание, затъпяващите ума думи, които трябваше да намалят болката, и тихо запя. Болката скоро понамаля, въпреки че заклинанието не подейства толкова добре, колкото му беше казвал дядо му. Ръката все още го наболяваше, но поне не му се завиваше свят.
Стигна до ручея и без да се замисли, клекна и се подпря на ръце да лочи като куче. Ръката го жегна непоносимо. Той изохка, изплю водата и се закашля. Наведе се по-внимателно и почна да пие. Накрая напълни кратунката, върза я отново на кръста си и продължи по пътя.
Беше прегладнял, но водата поуспокои мисленето му. До селото имаше два часа път. Ако тичаше, без да спира, щеше да стигне за една трета от това време. Но с ударената ръка и както беше изнемощял, нямаше да издържи да тича. Прегази ручея, навлезе в гъстия лес и усети как дневната горещина намаля. Продължи с бързи крачки, подтичваше по откритите участъци на пътеката. Движеше се колкото може по-безшумно, съсредоточил ума си върху предстоящата битка.
Киели чу звуците на битката отдалече. Лъхна го миризмата на пушек. Женски писък разкъса сърцето му все едно го прониза нож. Дали не беше майка му? Която и да беше, беше я познавал през целия си живот.
Извади церемониалната кама и я стисна с дясната си ръка. Съжаляваше, че си няма две здрави ръце и меч или копие. В дневната горещина не бе изпитал нужда от дрехи, макар там горе да му липсваха наметалото и туниката нощем, но сега се чувстваше особено уязвим. Въпреки всичко продължи бързешком, предчувствието за боя донякъде притъпи болката в ръката му и потисна умората.
Задушаващи облаци пушек, съпроводени от пращенето на пламъци, го подготвиха за опустошението, което щеше да види. Стигна до мястото, където пътеката излизаше от гората и продължаваше през овощните градини към заграждението от колове. Портата беше широко отворена, като в мирни времена. Никой враг досега не беше нападал в Деня на Средилетие, зачитан почти навсякъде като ден на примирие дори при война. Състоянието на дървената стена и насипа под нея подсказа на момчето, че врагът е нахлул през портата, преди да се вдигне тревога. Повечето селяни сигурно се бяха събрали на централния площад да се подготвят за празника.
Навсякъде се виждаха пламъци и дим. Сред пушеците се мяркаха фигури, много от тях на коне, виждаха се и нападали по земята тела. Киели спря. Затичаше ли направо по пътеката, щяха да го убият или да го пленят. По-добре беше да заобиколи през гората до мястото най-близо до селото, зад дома на Много хубави коне.
Тръгна надясно и усети, че димът се отвява встрани. Вече можеше по-ясно да види касапницата в селото. Трудно му беше да осъзнае ужасната гледка.
Из селото препускаха конници във всевъзможни пъстри облекла, някои носеха факли и палеха къщите. Наемници или търговци на роби, разбра Киели. После видя пехотинци с табардите на херцог Оласко, владетеля на могъщото херцогство на югоизток. Но защо помагаха на разбойници в планините на оросините?
Стигна зад къщата на Много хубави коне и се запромъква крадешком напред. Видя един оласки войник, проснат неподвижен при ъгъла на къщата, и реши да притича за меча му. Ако никой не го забележеше, щеше да се опита да смъкне и кръглия щит от лявата му ръка. Вярно, че неговата беше ударена и щеше да боли, но все пак щитът можеше да го спаси от сигурна смърт.
Шумът на боя идваше от другия край на селото и Киели си помисли, че може би никой няма да го забележи. Запромъква се напред да грабне щита и меча.
Викове на ярост и болка достигаха до ушите му — хората му все още се бореха да отблъснат нападателите.
Очите го засмъдяха от лютивия пушек. Той примига да махне сълзите и посегна към падналия войник. Обърна го да вземе меча, но щом ръката му сграбчи дръжката, очите на войника изведнъж се отвориха. Киели замръзна, дръпна рязко меча, но войникът замахна с щита си и го удари в лицето.