Влагаше всички умения, които бе научил в другите дисциплини, защото повече от всичко, което се бе опитвал да усвои, живописта сякаш му причиняваше безкрайно разочарование. Нищо никога не изглеждаше така, както си го представяше, че ще изглежда. Мацеус започна уроците си, като му възлагаше да изобрази прости неща — четири плода на маса, кожена ръкавица, меч и щит; но дори тези предмети като че ли бяха решили да не се поддават на усилията му.
Нокът се стараеше много, но най-често не успяваше. Постепенно обаче започна да разбира как да подходи към задачата с изобразяването.
Една сутрин стана и след като привърши задълженията си в кухнята — рисуването го караше да копнее за сравнително простата радост, която носеше готвенето — неволно се загледа в последния си опит, рисунка на порцеланова кана и паница. Белезникави на цвят и с декоративно синя спирала по ръба на каната и около средата на купата, предметите изискваха много фин подход. Започна да рисува.
Мацеус се появи, все едно усетил, че е привършил, и Нокът се отдръпна настрана. Мацеус огледа намръщено рисунката и дълго мълча. Накрая заяви:
— Виж, това е приемливо.
— Харесва ли ти? — попита Нокът.
— Не казах, че ми харесва. Казах, че е приемливо. Направил си правилния избор, момко. Разбрал си, че е необходим намек вместо точно очертаване на декоративната нишка. Палитрата ти е добра в предаването на бялото.
Нокът беше благодарен, че си спечели дори тази толкова сдържана похвала.
— Какво правим По-нататък? — По-нататък започваш да рисуваш портрети.
— Портрети?
— Рисуваш картини на хора.
— О!
— Сега излез навън и прави нещо друго. Иди навън и погледай хоризонта. От дълго време наказваш очите си с гледане отблизо.
Нокът кимна и излезе. Всички други вършеха възложената им работа, а не му се искаше да язди сам, нито да върви сам до езерото или да плува сам. Така че тръгна безцелно през ливадата на север от имението и се натъкна на група ученици: беряха ябълки в градината до дълбокия лес.
Чу познат глас и сърцето му се разтуптя.
— Нокът! — извика Алисандра. — Ела да помогнеш! Стоеше на една стълба. Стълбата я държеше едно момче, Йом. Нокът видя, че са всичко дванайсет ученици — шест двойки.
Приближи се и попита:
— Какво да направя?
Тя се наведе и му подаде голяма торба ябълки.
— Сложи го това при другите и ми донеси друга торба. Така няма да ми се налага да се качвам и да слизам.
Нокът направи каквото го помоли и отнесе ябълките до големия куп пълни торби. Видя, че друг ученик кара бавно кола към тях, и реши, че работата е на свършване. Отнесе една празна торба до стълбата, качи се малко нагоре и я подаде на Алисандра.
Косата й беше вързана отзад и затъкната под бяла шапка, което подчертаваше тънката й шия и изящните рамене. Забеляза, че ушите й малко стърчат изпод шапката, и това му се стори някак мило.
— Защо не идеш да помогнеш на другите? — каза тя след малко. — Почти свършихме.
Нокът слезе и почна да помага с торбите. Носеше празни й взимаше пълни. Докато колата спре при тях, беритбата беше приключила.
Учениците бързо натовариха колата и всички тръгнаха към имението. Когато наближиха, Алисандра го попита:
— Къде се криеш напоследък? Почти не те виждам вече.
— Живопис — отвърна Нокът. — Майстор Мацеус ме учи на живопис.
— Чудесно! — възкликна тя. Очите й изглеждаха огромни. Хвана го под мишницата и той усети топлината на гръдта й до лакътя си. Усети смътно миризмата й, смесена със силното ухание на ябълки. — Какво рисуваш?
— Най-вече това, което майсторът нарича „натюрморт“ — неща, които подрежда на маса, или пейзажи. Утре започвам да рисувам портрети.
— Чудесно! — повтори тя. — Ще нарисуваш ли мой портрет?
Нокът едва не заекна.
— Ъъ… разбира се. Стига майстор Мацеус да позволи. Тя се повдигна на пръсти за миг, с изяществото на танцьорка, и го целуна леко по бузата.
— Обеща ми. Ще държа на това.
И забърза напред, а той остана на място като ударен от гръм. Няколко момчета се изсмяха.
Нокът бавно посегна и докосна бузата си. Дълго не можеше да мисли за нищо освен за целувката.
Глава 12
Любов
Нокът се намръщи. Стойте неподвижно, моля.
Деметрий и Рондар се опитаха да задържат позите си още за миг, но накрая Деметрий избухна:
— Не мога да го правя това!
Нокът хвърли четката и възкликна отвратено.
— О, добре. Да починем една минута.
Рондар заобиколи триножника, огледа портрета и изсумтя:
— Сносно.
Деметрий си взе ябълка от масичката до вратата и я захапа. Измърмори с пълна уста:
— И защо го правят това?