Нокът си представи за миг как ще се опита да накара Рондар да стои в стаята без дрехи и каза:
— Дали да си потърся друг модел?
— Не се притеснявай. Утре ще ти пратя.
Нокът кимна и бавно започна да подрежда четките и боите.
Нокът бързо излезе от кухнята. Бяха му възложили дежурство на закуска и беше станал два часа преди другите. Цялото време беше прекарал в кухнята, до идването на следобедния екип. Канеше се да се върне в стаята си, за да се срещне с модела за новата си рисунка, но Накор му възложи друга работа и му каза, че ще се срещне с модела си по-късно.
Докато изпълни поръчката на Накор, изтече почти целият следобед и Нокът бе готов да се прибере и да си вземе една бърза баня преди вечеря. Но когато влезе, завари Рондар и Деметрий да вдигат дървения скрин с вещите му.
— Какво става? — попита Нокът.
— Местене — отвърна Рондар.
— Местим ли се?
— Ти се местиш — каза Деметрий. — Не знам защо, но ни наредиха да ти занесем нещата в къщичката до езерото. Знаеш я.
Нокът се ухили. Къщичката често се използваше от ученици за тайни любовни срещи след часовете. После усмивката му повехна. Доста от учениците нямаше да изпаднат във възторг, че го настаняват да живее в нея.
Сякаш прочел мислите му, Рондар каза:
— Ще ходят в конюшнята. Деметрий се засмя.
— Прав е. Има много други удобни места за гушкане. Аз лично си падам по баните след стъмване. Водата още е топла, тихо е… — Изпъшка театрално, щом вдигна раклата, но Нокът знаеше, че не е тежка, просто беше голяма.
Отдръпна се да минат покрай него и през вратата, след което ги догони.
— А леглото ми?
— Преместихме го преди час — каза Деметрий. — С нещата ти за рисуване. Просто не можахме да поберем този скрин с останалото във фургона.
— Защо? — попита Нокът. — Нямам толкова неща, та да напълнят чак цял фургон.
Деметрий се ухили отново.
— Ще се изненадаш.
Тръгнаха надолу, където чакаше празният вече фургон, и натовариха скрина. След няколко минути вече се подрусваха по черния път покрай езерото към малката колиба.
Можеше да е била някога колиба на въглищар или пък на пастир, но по някаква причина бяха престанали да я използват и стоеше необитаема от години. Щом стигнаха, Деметрий дръпна поводите и Нокът скочи от задницата на фургона. С Рондар смъкнаха скрина и го донесоха при Деметрий, който вече бе отворил широко вратата.
Нокът влезе в къщичката и замръзна. След това промълви тихо:
— Ама…
— Момичетата вчера чистиха тук, а ние с Рондар донесохме всичко останало — каза Деметрий.
— Но откъде се е взело всичко това? — попита удивен Нокът и посочи стаята.
Стаята беше голяма, много по-просторна от колибата, която беше делил с Магнус. Огнище с ръжени и шишове, и железен котел, окачен на кука над него. Имаше и малък килер, а ъгълът между килера и огнището бе зает от малка масичка. Леглото му беше опряно до отсрещната стена, близо до вратата, а откъм краката бяха поставили голям дървен гардероб. Нокът и Рондар нагласиха скрина до гардероба. Нокът отвори вратата му и възкликна:
— Вижте!
Вътре висяха дрехи от фина тъкан, с различни цветове и кройка.
— Благородник — каза Рондар. Деметрий кимна.
— Такъв е случаят, изглежда. Но представа нямам защо тук.
Нокът огледа един от жакетите, с толкова илици и копчета, че да сплетат погледа на човек, и каза:
— Да се упражнявам в обличане, предполагам. Вижте тези неща.
Клинове, гамаши, панталони, фланели, жакети, сака, всичко окачено спретнато по куки и закачалки. Долу в гардероба стояха подредени различни ботуши и обувки.
Нокът хвърли поглед към другия ъгъл и възкликна с радост:
— Книги! — Мина през стаята и зачете заглавията на книгите по рафтовете. — Не съм чел нито една.
— Е, ние отиваме на вечеря — каза Деметрий. — На тебе ще ти донесат, а сигурно и провизии. След това известно време ще се оправяш сам.
Нокът прояви благоразумие да не пита защо. Рондар посочи статива.
— Упражнявай се.
— Да. Сигурно искат да се съсредоточа върху това… и над други неща.
— Ще се виждаме, сигурен съм — каза Деметрий. — Хайде, Рондар.
Двамата откараха фургона, а Нокът седна на леглото и запопива с очи новото си обкръжение. Странна му беше мисълта, че макар и за кратко това ще е неговият дом. Изпълни го с меланхолия. Никога не беше живял сам. Единственото време, което бе прекарал в самота, бяха дните на Шатана Хиго, докато чакаше видението си.
Седеше кротко, оставил се на това непривично настроение. Спомни си какво го бяха научили и остави носталгичния копнеж да премине през него — нямаше сега да се бори със скръбта. Щеше да я признае и да поднови клетвата си, че някой ден народът му ще бъде отмъстен; и тогава щеше да се освободи от нея.