— Значи ли това, че никога няма да мога да обичам друга? Този път Магнус се смълча и също се загледа за миг навън през вратата. После отвърна:
— Може би не. Но със сигурност не и някоя млада жена, която просто е привлякла вниманието ти с хубав глезен и покоряваща усмивка, или защото е в леглото ти. Можеш да спиш с жени, които искат да спечелят сърцето ти, стига времето и обстоятелствата да позволяват. Само не си внушавай, че си влюбен в тях, Нокът.
— Толкова малко знам…
— Значи си направил първата стъпка към мъдростта — отвърна Магнус и стана. Тръгна към вратата. — Помисли над това: спомни си спокойните времена, когато баща ти и майка ти са се грижили за теб и семейството ви. Това е любов. Не мигновената страст в прегръдките на отдаваща се Нокът отпусна гръб на стената.
— Много имам да мисля.
— Утре се връщаме към обучението ти. Яж нещо и поспи, защото ни чака много работа.
Магнус излезе, а Нокът се отпусна отново на леглото, с ръка под главата. Загледа се в тавана и се замисли над казаното от магьосника. Магнус все едно го беше залял с ледена вода. Изпитваше студ и беше ужасно смутен. Лицето на Алисандра се рееше във въздуха над него, изкривено в жестока насмешка. И той се зачуди дали изобщо някога ще може да погледне жена с любов.
Прекара неспокойна нощ, въпреки че беше толкова уморен, колкото не помнеше да е бил. Умората бе дори по-дълбока, отколкото когато се беше съвземал след раните, които едва не го бяха убили. Духът му беше уморен, умората извираше от нараненото му сърце.
Но и някаква мрачна енергия кипеше в душата му; странни проблясвания, образи, спомени и въображение, фантазми и фантазии. Отхвърляше преценката на Магнус за Алисандра. Знаеше, че не може да си е въобразил чувствата си, и в същото време знаеше, че е точно така. Изпитваше гняв и болката му търсеше изход, ала не знаеше в какво да я съсредоточи. Винеше учителите си, но разбираше, че са му дали жизненоважен урок, който някой ден може би ще спаси живота му. Гневеше се на Алисандра, но според онова, което му беше казал Магнус, не можеше да я вини повече, отколкото да вини човек пепелянка заради това, че е отровна.
Зората дойде и небето стана розово и златно, ясна и свежа есенна утрин. Почукване на вратата го извади от мрачния му унес и той отвори.
На прага стоеше Калеб.
— Да идем да половуваме — каза му.
Нокът кимна, без дори да се зачуди как така Калеб се бе появил на острова. Магията бе съвсем естествено обяснение на Острова на чародея.
Извади лъка си от големия гардероб, където го беше скътал и след това — забравил. Беше изкарал часове в обличане и събличане на фините роби, докато двамата с Алисандра играеха хитроумните си летни игри. Беше си мислил, че са игри на любов, но вече разбираше, че е било само похотлив страст.
Стисна лъка, здрав и истински, и си даде сметка, че е изгубил нещо през всички тези дни с момичето. Взе и колчана със стрелите и се обърна към Калеб.
— Да тръгваме.
Калеб наложи убийствена скорост: поведе напред, без да се обръща, очакваше Нокът през цялото време да е на крачка назад или до рамото му.
Поеха на север, далече от имението. Половината време тичаха. Към обед Калеб се спря и посочи. Бяха застанали на билото на една височина и оттук ясно виждаха повечето от острова на север. В далечината Нокът успя да зърне малката колиба, в която бе живял с Магнус. Въздъхна.
Калеб промълви:
— Веднъж си мислех, че съм влюбен.
— Всички ли знаят за това?
— Само тези, които трябва да знаят. Беше урок.
— Всички го казват. Не мога да се отърва от мисълта, че беше жестока шега.
— Жестоко, да. Но не е шега. Съмнявам се дали някой ти е казал все още какво ти предстои, а и аз не знам, макар да имам някакво предчувствие. Ще те изпратят по места и ще видиш неща, каквито никой оросин не е и сънувал, Нокът. А по тези места коварствата на една хубава жена може да са толкова смъртоносни, колкото отровен нож. — Подпря се на лъка си. — Алисандра не е единственото момиче с такива гибелни черти. Нашите врагове разполагат с много такива жени в редиците си. Точно както ще имат и агенти като теб.
— Агенти?
— Ти работиш за каузата на Конклава — това го знаеш. — Погледна момчето и Нокът кимна. — Накор и баща ми някой ден ще ти кажат повече, но аз мога да ти кажа едно, въпреки че според тях още не си готов да го научиш: ние сме агенти на доброто. Иронията е в това, че понякога трябва да правим неща, които изглеждат зли, за да може накрая доброто да победи.
— Не съм учен човек — каза Нокът. — Много неща научих, достатъчно, за да знам, че знам много малко. Но съм прочел достатъчно, за да добия някаква представа, че всички хора мислят за себе си като за герои, герои най-малкото в собствения си живот, и че никой, който е извършил зло, не мисли, че го прави.