Защото тъкмо оръжията бяха причината за съществуването на Двора на майсторите. Преди повече от двеста години кралят на Ролдем обявил турнир, който да излъчи най-великия фехтовач на света. Благородници, мъже от простолюдието, войници и наемници дошли от места чак отвъд Пояса на Кеш — планините, разделящи северната и южна половини на империята, от Далечния бряг и от Кралството, и от всички райони между тях. Наградата била баснословна: широка сабя, изработена от злато и с инкрустирани скъпоценни камъни — изделие с цената на кралски данъци за много и много години.
Турнирът продължил две седмици и го спечелил един местен благородник, граф Верси Данго. За изумление и радост на краля той обявил, че ще се откаже от наградата, та да може кралят да се възползва от цената на сабята, за да заплати за построяването на академия, посветена на оръжието, и там да се провеждат редовни турнири. Така бил основан Дворът на майсторите.
Кралят се разпоредил да се построи школата и тя покрила цяло градско каре в самия център на столицата на Островното кралство. С годините била преустройвана и усъвършенствана така, че сега наподобяваше колкото школа, толкова и дворец. След завършването й бил проведен втори турнир и граф Данго защитил титлата си на най-добрия фехтовач в света.
Състезанието се провеждало веднъж на всеки пет години. На четвъртата си защита на титлата граф Данго бил ранен в двубоя от бъдещия победител и се принудил да се оттегли от състезанието.
Оттогава шампионатът беше спечелван от тридесет и един майстори на фехтовката. Нокът на сребърния ястреб, известен вече под името Тал Хокинс1, възнамеряваше да е тридесет и вторият.
Учителят по фехтовка се приближи и Тал го удостои с почтителен поклон.
— Да, учителю Дубков?
— Представянето ви беше чудесно, но подценихте противника си. Ако го бяхте направили с по-опитен сабльор, можеше да ви засече, млади приятелю.
Тал сведе глава в признание за вярната преценка. После се усмихна широко и отвърна:
— Ако никога не предлагам на по-малко опитния дори най-малката възможност да спечели, какъв мотив ще имат да тренират с мен?
Дубков се засмя.
— А тези с повече опит — примерно тези, които очакват да бъдат включени в турнира — няма да ви партнират, за да не разкрият твърде много и да се окажат в неизгодно положение по време на състезанието, така ли?
— Точно така.
— Е, не знам колко смятате, че се усъвършенствате от тези упражнения — заговори тихо учителят, — но тълпата се радва… особено младите дами. — И кимна към галерията, където десетина дъщери на ролдемски благородници седяха и наблюдаваха туровете.
Няколко от тях се усмихнаха и кимнаха на Тал. Той им отвърна със същото, без да срещне погледа на някое определено момиче. Забелязал това, учителят Дубков вдигна учудено вежда.
— Е, чакат ме други задължения. Лек ден ви желая, млади Талвин.
— Лек ден и на вас, учителю — отвърна Тал с поклон, като роден благородник.
Свали подплатения жакет с помощта на Паско и слугата му подаде кърпа. Тал изтри врата си и мократа си коса. След това облече жакета от фин брокат, подходящ за следобедно облекло, и зачака търпеливо Паско да затегне връзките.
— Някакви покани за вечеря?
— Четири, милорд. Лейди Сабрина желае да вечеряте с нея и баща й. Лейди Джесика и лейди Матилда ви канят да вечеряте със семействата им, а лейди Мелинда желае да вечеряте с нея и спомена, че баща й винаги е по работа.
— Значи Мелинда — ухили се Тал.
— Днес изглеждате необичайно щастлив — отбеляза Паско. Бившият слуга на Робърт се бе появил още първия месец, след като Тал и Калеб се настаниха в Саладор. Играеше ролята си на личен слуга с такава убедителност и лекота, че Тал бе склонен да повярва, че е заемал този пост при някой благородник някога в тъмното си минало. И бързо бе обучил Нокът на сребърния ястреб на всички необходими нюанси на благородническото поведение и държане, за да се получи от него Талвин Хокинс.
Тал кимна с усмивка.
— Слухове, клюки и крайно недостоверни източници ме карат да вярвам, че преди турнира ще бъда поканен в двореца за аудиенция с краля, или най-малкото ще бъда включен в списъка като гост за следващата галавечеря.
— Това не е изненадващо, господарю — отвърна Паско. Сниши глас, за да може да го чуе само Тал, докато намяташе пелерината на гърба на младежа. — Изненадващото е, че става чак сега.
Тал се усмихна.
— Така е.
Двамата напуснаха тренировъчната зала покрай галерията и когато тръгнаха по големия коридор, отвеждащ към външния двор, не един слуга дискретно пъхна бележка в ръката на Паско. По стените на коридора се редяха портрети на шампиони, а в центъра на входа голяма бронзова статуя на Верси Данго в героична поза посрещаше посетители и ученици на Двора на майсторите. Двамата забързаха по стъпалата към очакващата ги карета. Кочияшът им отвори вратичката.