Подобни мисли владееха съзнанието ми по обратния път към хана. Но преди да Стигна до стаята, която споделях с Йонас, те бяха прекъснати от спомена за Текла и за моето повишение. Трябваше да сменя новите си дрехи с опушено черния плащ на братството. Толкова е мощна силата на асоциацията, че можеше да бъде тренирана от навика, докато бях далеч от стаята и от Терминус Ест, скрит под леглото.
Това понякога ме забавляваше, докато прислужвах на Текла, особено когато влизах с някакъв дар в нейната килия. Даровете бяха някаква любима храна, открадната от кухнята. Това предизвикваше описание на менюто, което тогава предлагаха в Двореца на Сюзерена. Видът на храната пораждаше у мен мисли за миналото — месо, ловджийска вечеря, придружена от писъците и ревовете на дивеча, умъртвяван в кланицата долу; сладкиши, тайна вечеря дадена от някоя от знатните благороднички само за отбрани приятели, вечеря пропита с интимност и подправена с клюки; плодове, празненство в полутъмната огромна градина на Двореца на Сюзерена, изпълнен с актьори, фокусници, танцьори и илюминации.
Текла по-често ядеше права, отколкото седнала, и изминаваше многократно разстоянието от шест крачки, което разделяше двете страни на килията, държеше чинията с лявата си ръка и жестикулираше с дясната.
— Ето така, Севериън. Те се пръскат по звънтящото небе, обливат го в зелени и пурпурни искри, докато фойерверкът гърми като гръмотевица.
Но ръката на Текла не можеше добре да покаже издигането на фишека, защото таванът на килията беше малко по-висок от нейния собствен ръст.
— Но сигурно те отегчавам. Преди малко, когато ми донесе тези праскови, ти беше щастлив, а сега дори не се усмихваш. Колко е хубаво, че си спомням тези неща. Ще се радвам, когато ги видя отново.
Разбира се, аз не бях отегчен. Ставаше ми тъжно само като я гледах. Все още млада жена, надарена с невероятна красота, но толкова лековерна…
Йонас изваждаше и ми подготвяше Терминус Ест, когато влязох в стаята. Налях си чаша вино.
— Как се чувстваш? — попита ме той.
— А ти? Все пак ще ти е за първи път.
Йонас сви рамене.
— Аз само трябва да ти помагам. Ти си го правил и преди, нали? Питах се, защото ми изглеждаш много млад.
— Да, правил съм го, но никога с жена.
— Мислиш ли, че е невинна?
Свалих си ризата и избърсах лице.
— Не е невинна. Снощи отидох да поговоря с нея. Оковали са я долу при реката, там комарите са най-много. Вече ти казах за това.
Йонас се протегна да си налее вино и металната му ръка изтрака, когато срещна чашата.
— Ти ми каза, че тя е красива и има коса, черна като…
— Тази на Текла. Но на Морвена е права, а на Текла беше къдрава.
— Да, като на Текла, която ти си обичал, както аз обичам твоята приятелка Йолента. Признавам, че си имал много повече време да се влюбиш, отколкото аз. Каза ми, че нейният съпруг и детето й са умрели от някаква болест, вероятно от лошата вода. Съпругът й е бил доста по-стар от нея.
— Приблизително на твоята възраст — отговорих аз.
— А също, че е имало някаква по-възрастна жена, която навремето го искала, и сега измъчва затворничката.
— Само на думи — отговорих аз.
В нашето братство само помощниците носеха ризи. Обух панталоните си и наметнах плаща, обагрен с фюлиджин — опушен цвят, по-тъмен от черното, върху голите си рамене.
— Клиенти, които се излагат на показ по този начин, обикновено са бити с камъни от населението. Когато ни се явят, те са целите в синини, с избити зъби. Някой имат и счупени кости. А жените често са изнасилени.
— Но ти каза, че тя е красива. Може би хората смятат, че е невинна и я съжаляват.
Взех Терминус Ест и оставих ножницата настрани.
— Дори и невинните имат врагове, Йонас. Те се страхуват от нея. Хайде, тръгваме.
Излязохме заедно.
Когато преди влязох в хана, трябваше да си проправям път през сбирщина от пияници. Сега те сами се отдръпваха. Носех маска, а Терминус Ест беше без ножница и лежеше на рамото ми. Излязохме навън и шумът на панаира стихна. Вървяхме напред, а около нас се чуваше само шепот, сякаш се движехме по килим от сухи листа.
Екзекуциите се изпълняваха в средата на селския площад и там вече се беше събрала многобройна тълпа. Зад ешафода стоеше монах, облечен в червено. Беше стар човек, както повечето монаси, а в ръцете си стискаше малък требник. Двамата затворници стояха до него, обградени от въоръжените мъже, които бяха извадили Барнох от зазиданата къща. Кметът също беше там, наметнат с официалната си жълта мантия със златен ланец.