Казват, че любовта и желанието са братовчеди, но аз не бях уверен до този момент, в който бялата ръка на Йолента се отпусна на врата ми. Но това не беше напълно истина. По-скоро любовта към жените беше тъмната страна на идеала, който си бях създал от мечтите си за Валерия, Текла, Аджиа и Доркас, а също и любовницата на Водалус, жената с гукащ глас, доведената сестра на Текла, Теа.
Ние си проправяхме път пред зелените стени от камъш и желанието ми към нея постепенно изчезна. Вече можех да я гледам само със съжаление. Открих обаче, че дори да мислех за нейната ограниченост, за зачервената й кожа, за тромавите й движения, аз все пак я обичах.
29
ПАСТИРЪТ
През цялата сутрин вървяхме през полето от камъш, без да срещнем никой. Състоянието на Йолента, доколкото можех да преценя, нито се подобряваше, нито се влошавайте. Но за момент, може би от умората, глада и безмилостните лъчи на обедното слънце, ми се стори, че това е друга жена, която си спомням, но не мога да позная. Ала обърнех ли глава да я погледна, впечатлението бързо изчезваше.
Продължихме да вървим и без да говорим. Това беше първият път, откакто бях получил от учителя Палемон Терминус Ест, когато оръжието ми се видя излишна тежест. Неговият болдрик[20] вече беше протрил рамото ми.
Отсякох няколко стъбла тръстика и започнахме да я дъвчем и да пием сладкия й сок. Йолента постоянно беше жадна и не можеше да върви, без да я подкрепяме. Дори не можеше и да се подпира на тоягата, която й бях отсякъл. Налагаше се често да спираме, за да почиваме. Странно беше да се гледат тези дълги крака, красиво свързани, с фини колене и пищни бедра, да бъдат толкова безполезни и безпомощни.
След един ден път излязохме от блатната растителност и стъпихме в истинска пампа — море от трева. И тук имаше някакви дървета, но те бяха съвсем редки. Под тяхната сянка се излежаваха привързани хищни животни, които размахваха дългите си като камшици опашки, протегнали напред лапите си, също като човешки ръце. Повечето от тях бяха ивичести тигри, често срещани животни за тези райони, но аз видях също и няколко акстроси и саблезъби смайлодонти. Някой бяха умрели, втори приличаха на купчини от кожа и кости, но трети издаваха звуци, които би трябвало да плашат събратята им или пък да покажат, че се готвят да нападнат дивите бикове.
Биковете бяха много по-голяма опасност за нас, отколкото хищните котки. Стадата обикновено атакуваха всичко, което се движи, и затова ние бяхме принудени да се държим на достатъчно разстояние от тях, за да не попаднем в полезрението на късогледите им очи, а също по възможност да се придвижваме срещу вятъра. В тези случаи трябваше да оставя Доркас сама да помага на Йолента, а аз излизах напред, за да отклоня вниманието на животните от двете жени. Веднъж един по-едър мъжкар се отдели от стадото и ме атакува и аз трябваше да отскоча настрани и да му отсека главата. Накладохме огън от суха трева to хапнахме малко печено месо.
Вторият път, когато бях атакуван, си спомних как Ноктите бяха успокоили свирепите маймуночовеци. Извадих и свирепият, черен бик забави ход, приближи се и зарови муцуна в ръката ми. Махнах на Доркас и Йолента, качих ги на гърба му и го поведох напред, като държах близо до главата му Ноктите, така че да вижда синкавата светлина.
Към следващото дърво, към което се приближихме, беше завързан жив смайлодонт и аз си помислих, че всеки момент бикът може да се подплаши. Отминахме го без проблеми, но дълго време усещах жълтите му, големи колкото яйца на гълъб, очи да пронизват гърба ми. И моят език вече беше подут от жажда. Съжалих животното, дадох камъка на Доркас и се върнах да прережа кожените ремъци, с които бе завързано. Мислех си, че хищникът ще се опита да ме атакува, но той остана легнал на земята, без да има сили дори да помръдне. Нямах откъде да взема вода, за да му дам и единственото, което можех да направя, бе да продължа напред.
В ранния следобед видях, че високо над главите ни се вие лешояд. Спомних си, че на няколко пъти, когато по-големите послушници бяха заети с изпити, ние, по-малките, трябваше да излизаме и да хвърляме камъни по птиците, накацали по полуразрушената стена, за да не се подсилва мрачната слава на Цитаделата. Мисълта, че Йолента може да умре, беше непоносима. Струваше ми се, че бих дал всичките си пари, за да намеря лък, с който да сваля птицата. Уви, нямах такова оръжие и бях безпомощен срещу нея.
20
Болдрик — украсен с орнаменти колан, който се препасва на гърдите и придържа меча. — Б. пр.