Не след дълго към първата птица се присъединиха още две, но много по-малки от нея. По яркото оцветяване на главите им, което се виждаше дори и от земята, ги определих като Cathartidae. Първата птица, чиито крила бяха с размах три пъти по-голям от този на другите, беше планински тераторнис. Те бяха известни с това, че нападат хората, изкачващи се в планината, издирайки лицата им с отровни си нокти и блъскайки ги с мощните си криле, за да паднат в някой пропаст и да намерят бързо смъртта си. Когато двете по-малки птици случайно се приближаваха до тераторниса, ние чувахме остър писък, който достигаше до нас от въздушния купол. Бях в мрачно настроение и когато птиците се приближиха, извадих меча си и го размахах заплашително.
Западният хоризонт се издигна и почти закри слънцето. Бяхме стигнали до ниска къща, почти колиба, построена от торф. Здрав, набит мъж с кожени гамаши седеше на пейката пред нея, пиеше мате и се правеше, че гледа бързо менящите се цветове на облаците. А всъщност истината беше съвсем друга. Бях сигурен, че ни е забелязал много отдавна, защото отлично се сливаше с кафявата фасада на своя дом, а ние бяхме движеща се точка, огряна от последните лъчи на слънцето.
Когато видях пастира, прибрах Ноктите, без да знам какво ще предприеме бикът, щом не го виждаше. Но нищо не се случи и той продължи тромаво да се движи напред с двете жени на гърба му. Стигнахме до къщата от торф и аз ги свалих долу, а бикът вдигна муцуната си, подуши въздуха и ме погледна изпитателно с едно око. Аз му посочих развълнуваната от вятъра трева, а после му махнах с ръка, за да му покажа, че е свободен и вече не ми е нужен. Животното отстъпи назад и бавно се отдалечи.
Пастирът измъкна сламката, която дъвчеше, и каза:
— Това беше вол.
Кимнах.
— Беше ни нужен да пренесем тази нещастна жена, която е тежко болна. Твой ли е? Надявахме се, че няма да имаш нищо против. Нали виждаш, нищо лошо не сме му направили?
— Не, не. — Пастирът направи някакъв неясен за мен жест. — Питах ви само защото отдалеч ми заприлича на боен жребец. Моето зрение вече не е толкова добро, колкото беше едно време. — Той ни разказа колко зорки са били очите му някога. — Но щом казвате, че е вол…
Този път кимнахме заедно с Доркас.
— Виждате ли какво е да остарее човек — продължи пастирът. — Когато бях млад, можех да оближа острието на този нож — той посочи металната дръжка, която се подаваше над широкия му колан, — да го насоча към слънцето и да се закълна, че съм видял нещо между краката на вола. Но дори и да не бях такъв глупак, знам, че никой не може да язди дивите бикове от пампата. Черната пантера се опитва да го прави и се задържа с нокти за гърба, но по-често умира, стъпкана или промушена от рогата му. Няма съмнение, този нрав волът е наследил от майка си. Познавах я.
Обясних му, че съм гражданин и съм пълен невежа, що се отнася до всичко, свързано с добитъка.
— О! — възкликна пастирът и отпи малко чай през сламката си. — Аз съм много по-необразован човек от теб. Няма друг тук по-невежа от мен. Нали знаеш кои наричат невежи? Тези, които не знаят абсолютно нищо. Но как мога да науча нещо, като погледни какви са ми съседите.
Доркас прекъсна безсмисления ни разговор.
— Моля ви, няма ли да ни позволите да влезем вътре? Страхувам се, че тази жена умира. Трябва да я сложим да легне някъде.
— Нали ви казах, че нищо не знам. Трябва да попитате този мъж. Нали може да води вол, бих казал дори бик, сякаш е малко кученце.
— Но той не може да й помогне! Само вие можете!
Пастирът ме погледна многозначително и повдигна едната си вежда явно доволен, че аз, а не Доркас е успяла да укроти бика.
— Много съжалявам за вашата приятелка — каза той.
— Някога тя е била много хубава жена. Но въпреки това, докато ние седим тук и си разказваме небивалици, моят приятел вътре също лежи на смъртен одър. Единственото, което мога да направя за него, е да го оставя да си отиде кротко, без никой да го безпокои.
— Разбираме, но ние няма да го тревожим. Дори може и да му помогнем.
Пастирът погледна първо към Доркас, а после отново към мен.
— Странни хора сте вие, знаете ли? А и не сте нещо повече от нас, невежите. Хайде, влизайте. Но пазете тишина и не забравяйте, че сте ми гости.
Той се изправи и отвори входната врата, която беше толкова ниска, че трябваше да се приведа доста, за да вляза. Къщата се състоеше само от една стая, а тя беше мрачна и миришеше на пушек. Мъж, много по-млад от мен и много по-висок от нашия домакин, лежеше на мръсен сламеник до огнището. Той имаше същата кафява кожа като пастира, но този тен не беше от слънчев загар. Бузите и челото му бяха почернели от прах. Нямаше други завивки освен тези, на които лежеше болният, и Доркас разпъна парцаливото си одеяло направо на земята (защото под нямаше) и сложи Йолента да легне. За момент очите й се отвориха. Те не гледаха безизразно както преди, но зеленият им цвят беше избледнял, както избледнява некачествено боядисан плат, оставен на слънцето.