Нашият домакин поклати глава и прошепна:
— Няма да издържи повече от горкия Менахен. Ще живее много по-малко.
— Тя е жадна — отвърна му Доркас.
— Отзад имам варел с дъждовна вода. Ще отида да донеса.
Когато чух вратата да се затваря след пастира, извадих Ноктите. Този път те заблестяха с толкова ослепителна светлосиня светлина, че за момент се уплаших дали няма да проникне извън стените. Младият мъж, който лежеше на сламеника, започна да диша по-облекчено. Прибрах отново Ноктите в ботуша си.
— На нея не й помогна — каза Доркас.
— Вероятно е много жадна. Загубила е доста кръв.
Доркас се протегна, за да я погали по косата. Тя беше като на старица или като на човек, страдащ от треска, и влажната длан на Доркас се покри с косми.
— Мисля си, че тя винаги е била болна — прошепна Доркас. — Откогато я познавам. Доктор Талос й даваше някакво лекарство, от което тя временно имаше подобрение, но сега той я изгони. Беше много капризна и това може би е неговото отмъщение.
— Не предполагах, че може да постъпи толкова жестоко с нея.
— Да си призная, и аз не го очаквах. Севериън, сигурна съм, че той и Баландер отново ще изнасят някъде представление и ще разузнават.
— Да разузнават?! — Сигурно съм изглеждал много изненадан, а аз наистина бях.
— Най-малкото, смятам, че пътуват, за да открият някакво съкровище. Веднъж доктор Талос ми спомена нещо подобно, но не разбрах какво точно е това, което търсят.
Пастирът се върна с една кратуна вода. Повдигнах Йолента така, че Доркас да може да я поднесе към устните й. Тя я разля и намокри накъсаните й дрипи, но една част отиде и в гърлото й. Когато кратуната се изпразни, пастирът излезе и отново я напълни. Този път Йолента можеше да преглъща по-свободно. Попитах го дали знае къде е езерото Дютурна.
— Аз съм прост човек — отвърна той. — Никога не съм яздил надалеч. Но са ми казвали, че е в тази посока. — Пастирът посочи с пръст. — Първо на север, а после на запад. Защо? Там ли отивате?
Аз кимнах.
— Тогава трябва да преминете през много лошо място. Или по-точно, през много лоши места, но със сигурност през каменния град.
— Значи някъде тук има град, така ли?
— Да, има град, но в него няма хора. Невежите, които живеят наоколо, смятат, че независимо накъде върви някой, каменният град се измества, за да се изпречи на пътя му. — Пастирът се засмя, а после се намръщи. — Не, това не може да е истина. Но каменният град извива калдъръми и винаги застава пред пътниците, а те си мислят, че вече са го заобиколили. Разбирате ли ме? Не, не мисля, че ще можете.
Спомних си за Ботаническите градини и кимнах.
— Разбирам за какво говориш. Продължавай.
— Така че, независимо дали вървите на север или на запад, ще минете през каменния град. За това няма да е нужно той да ви изкривява пътеката. Какво да ви кажа за него? Някой се връщат богати оттам, защото откриват съкровища. Други разказват интересни истории. А пък трети изобщо не се връщат. Тези две жени не са девици, нали?
Доркас изохка. Аз поклатих глава.
— Това е добре. Най-често девствените жени не се завръщат. Опитайте се да го прекосите през деня, когато слънцето е над дясното ви рамо, а по-късно в лявото ви око. Ако ви завари нощта, не се оглеждайте настрани. Дръжте пред себе си звездите на Ихуайвулу веднага щом изгреят на небето.
Щях да му задам още няколко въпроса, когато болният младеж отвори очи и се надигна. Одеялото, с което беше завит, падна и аз видях, че гърдите му са опасани с превръзка, пропита със засъхнала кръв. Той ме изгледа изпитателно, а после изведнъж изкрещя нещо. Веднага усетих студеното острие на нож, опряно в гърлото ми.
— Той няма да ти направи нищо лошо — каза пастирът на болния младеж. Използваше местен диалект, но говореше по-бавно и аз успях да го разбера. — Не мисля, че знае кои сме.
— Казвам ти, татко, това е новият ликтор на Тракс. Те са поискали нов и вече го очакват. Убий го! Той ще ги избие всичките, ако вече не са мъртви.
Бях удивен, че младежът спомена Тракс, защото все още бяхме много далеч. Щях да му задам няколко въпроса и вероятно да се разберем по-мирен начин, но Доркас замахна и удари стареца по главата с кратуната. Това си беше чисто женски удар, който само строши съда за вода и не му причини никаква болка. Пастирът замахна към нея с изкривения си остър нож, но аз хванах ръката му и я счупих. След това взех падналия на земята нож, застъпих го с ботуша си и счупих и него. Синът на пастира Менахен се опита да се надигне. Ноктите му бяха дали живот, но не и сили. Доркас го бутна и той отново падна на сламеника.