— Ето тук — извиках аз и отметнах плаща и качулката си. — Вляво от вас. Облечен съм в черни дрехи, затова не можете да ме видите.
— Така… така. Кой умира? Не малката с руса коса, а другата… голямата със златисторижата коса. При нас имаме огън и вино, но не и лекарства. Заобиколете, там ще видите стълбището.
Поведох животните зад ъгъла, както ми беше казала жената. Високата каменната стена отряза лунната светлина и ни остави в непрогледна тъмнина, но аз се натъкнах на високи, груби стъпала, които явно бяха направени от падналите блокове от съседните сгради. Завързах конете и взех Йолента на ръце, а Доркас тръгна напред, за да проучи пътя и да ме предупреди за евентуална опасност.
Достигнахме до покрива, който не беше съвсем плосък. Страхувах се, че след всяка крачка мога да се подхлъзна и да падна. Твърдата неравна повърхност изглеждаше да е от плочи. Някой от тях липсваха, други се клатеха, защото чувах тракането и пукането им под ботушите си. Една от крайните се отчупи и се разби с трясък в основата на постройката.
Когато бях млад послушник и ми възлагаха съвсем елементарни задачи, веднъж бях натоварен да занеса едно писмо до Кулата на вещиците в Стария двор. (По-късно разбрах, че имам основателни причини съобщенията до нашите съседки, вещиците, да бъдат отнасяни от момчета, които още не са достигнали пубертета.) Сега, когато знам какъв ужас е всявала нашата кула не само сред обитателите на това крило, но и сред голяма част от населяващите Цитаделата, изпитах странно, примитивно чувство на страх. Този страх за мен тогава, малкото и грозното момче, беше напълно реален. Бях чувал ужасни истории за вещиците от по-старите послушници, а и момчетата, които несъмнено бяха много по-смели от мен, открито заявяваха, че се страхуват. В тази най-мрачна от безбройните кули на Цитаделата по цяла нощ горяха странни пъстроцветни светлини. Писъците, които чувахме през прозорците на нашата обща спалня, не идваха от подземията както беше при нас, а от най-високите етажи на сградата. Знаехме, че пищят самите вещици, а не техните жертви. Тези писъци не приличаха нито на виенето на лунатиците, нито пък на агонизиращите крясъци, които долитаха от нашите подземия.
Бяха ме накарали да си измия ръцете, за да не изцапам плика и аз бях много разтревожен, че те все още са мокри и зачервени, докато прескачах заледените локви в нашия двор. В съзнанието ми тогава изникна образът на някоя високомерна вещица, която щеше да ме накаже по някакъв неприятен начин и да изпрати след това унизителна за мен бележка до учителя Малрубиус затова, че съм измокрил писмото.
Тогава сигурно съм бил наистина много малък, защото трябваше да подскачам, за да стигна до мандалото на вратата. Усещам и досега изтъркания праг на Кулата на вещиците през тънките подметки на обувките си.
— Да? — Лицето, което се показа, не беше по-високо от моето собствено. То беше едно от тези, различаващо се от стотиците хиляди други лица, които съчетават едновременно красота и грозота. Вещицата, на която принадлежеше лицето, тогава ми се струваше много възрастна — на практика да е била някъде двайсетгодишна, — но не беше висока и имаше прегърбената походка на грохнала старица. Нейното лице беше толкова красиво, и същевременно ужасно, че можеше да мине за издялано от слонова кост от ръцете на скулптор.
Без да кажа нищо, аз й подадох писмото.
— Ела с мен — каза тя.
Това бяха думите, от които най-много се страхувах, но сега, когато ги чух, ми се сториха фатални и неизбежни като смяната на годишните времена.
Влязох в кула, много по-различна от нашата. Цитаделата беше изключително солидна, изградена от метални плочи, толкова близо една до друга, че времето ги бе съединило в една хомогенна маса. Подовете на кулата ни бяха топли през цялата година и дори леко влажни. В кулата на вещиците нищо не изглеждаше стабилно. Много по-късно учителят Палемон ми обясни, че Кулата на вещиците е една от най-старите сгради в района на Цитаделата, построена по времето, когато дизайнът на кулите е бил само имитация на някои части от човешката физиология и че са били използвани, за да поддържат другите по-нетрайни строителни материали стоманени скелета. С течението на вековете тези стоманени скелета бяха корозирали и бяха започнали да се рушат. Сега цялата конструкция се крепеше единствено благодарение на кръпките, правени от предишни поколения. Прекалено големите стаи тук бяха разделени със стени, не по-дебели от обикновени драперии, подът не беше водоравен, нямаше право стълбище, а всеки парапет или перило, които докосвахме, бяха готови всеки момент да останат в ръцете ни. Стените ми се видяха ошарени с призрачни фигури в бяло, зелено и пурпурночервено. Тук нямаше почти никакви мебели и въздухът бе по-студен от този навън.