— Тя е права — намеси се с хриптящ глас кюмианката. — Макар че не го разбира и говори механично, както скорец пее в клетката си. Смъртта е нищо и точно затова трябва да се страхуваш от нея. Няма от какво повече да те е страх, освен от нищото.
Засмях се отново.
— Не мога да споря с толкова мъдра жена като теб. Вие направихте всичко, което е по силите ви, за да ни помогнете и щом сега искате да си тръгнем, ще го направим.
Кюмианката ми разреши да вдигна Йолента.
— Аз не желая да си тръгвате. Моята прислужница все още вярва, че Вселената е нейна и тя може да я размества както фигури на шахматна дъска, без да се интересува от правилата на играта. Влъхвите са ме причислили към своята скромна група и аз щях да загубя мястото си там, ако не знаех, че хора като вас са само малки рибки, които трябва да доплуват невидими с прилива, ако не искат да умират от изтощение. Нека сега завием това бедно създание с твоя плащ и да я оставим до огъня. Когато това място излезе от сянката на Ърт ще погледна отново раната й.
Аз останах неподвижен, с Йолента на ръце, колебаейки се какво да предприема. Намеренията на кюмианката изглеждаха приятелски, но нейната метафора ми напомни за ундината. Гледах втренчено лицето й и започнах да се съмнявам дали тя изобщо е старица и няма ли както какогените в Двореца на Сюзерена да свали маската си.
— Ти ме засрами, майко — каза Мерин. — Да го извикам ли?
— Той вече ни е чул. Ще дойде и без да го викаш.
Беше права. Видях някакво раздвижване и сянка на ботуши от другата страна на покрива.
— Вече си предупреден. Няма ли да е по-добре да сложиш тази жена до огъня, както ти казах, да извадиш меча си и да защитиш своята любима? Но от това, изглежда, няма да има нужда.
Старицата още не беше спряла да говори, когато видях първо висока шапка, след това широки рамене и голяма глава на мъж, възправен на фона на нощното небе. Сложих Йолента да легне до Доркас и извадих Termminus Est.
— Няма нужда от това — каза нечий плътен глас. — Нямаш нужда от меч, млади човече. Съвсем скоро щях да разкрия моето присъствие, но не знаех дали го желае тази благородница. Моят господар, а също и твой, те поздравява.
Беше Хилдегрин.
31
ПРЕЧИСТВАНЕ
— Можеш да кажеш на твоя господар, че съм предал съобщението му — казах аз.
Хилдегрин се усмихна.
— А получи ли някакво съобщение, което аз да му предам, войнико? Спомняш ли си? Аз съм от Коерсинското светилище.
— Не — отвърнах аз. — Не ми казаха нищо.
Доркас направи крачка напред.
— Аз имам. Срещнах един човек в Двореца на Сюзерена и той ми каза, че ако чуя тези думи, трябва да отговоря с „Когато листата се развият, гората трябва да марширува на север.“
Хилдегрин замислено докосна носа си.
— Цялата гора?! Така ли ти каза?
— Каза ми думите, които вече ви цитирах, и нищо повече.
— Доркас — казах аз, — защо не си ми казала?
— Нямах никаква възможност да говоря с теб, откакто поехме на път. А както виждам, било е опасно да знам подобно нещо. Не виждам причина да те излагам и теб на опасност. Тези думи ми ги каза същият човек, който плати на доктор Талос за представлението. Но той не ги каза на доктор Талос, защото аз внимателно слушах разговора им. Мъжът се представи като твой приятел и ми каза на мен.
— И ти заръча да ми ги предадеш.
Доркас поклати глава.
Плътният, гърлен смях на Хилдегрин сякаш идваше изпод земята.
— Е, това вече няма голямо значение, нали? То вече ми беше предадено и аз нямах нищо против да го получа и малко по-късно. Но всички ние тук сме приятели, с изключение на това болно момиче, което едва ли може да ме чуе, а ако го прави, едва ли разбира за какво говорим. Как казахте, че е нейното име? Не можах да чуя ясно, когато бях от другата страна.
— Аз изобщо не съм го произнасял — отвърнах аз. — Името й е Йолента. — Когато произнесох „Йолента“, погледнах към нея и когато видях лицето й, осветено от огъня, разбрах, че това вече не е Йолента. Нищо от красивата жена, която беше обичал Йонас, не беше останало в това изпито, съсухрено лице.
— Сигурно е дело на прилеп-вампир, така ли? Да, напоследък те са станали по-силни и по-големи. И аз съм бил хапан на няколко пъти. — Погледнах остро към Хилдегрин и той побърза да добави: — О, да, аз съм я виждал и преди, млади сеньоре. Виждал съм и теб, и малката Доркас. Не си мисли, че съм те оставил да напуснеш Ботаническите градини сам с онова момиче? Не и след твоите приказки, че тръгваш на север, а започваш да се биеш с офицер от септентрионите. Наблюдавах вашият бой и видя как отряза главата на нещастния човек. Помогнах ти да го хванеш съвсем случайно, защото смятах, че той е от Двореца на Сюзерена. Бях и сред хората, които наблюдаваха вашето представление. Загубих те след случката, която се разигра пред вратата. Така че, виждал съм и теб, и нея. Макар и от нея вече почти нищо да не е останало. Дори и косата й е с променен цвят.