Кюмианката погледна към Доркас и очите й проблеснаха по-ярко и от звездите.
— Думите са символи. Мерин избра да разграничи магията от това, което не съществува… така че, тя не съществува. Ако избереш да наречеш това, което ще правим, магия, то магията ще е жива, докато го правим. В древни времена, в една далечна земя, имало две империи, разделени от планини. Войниците на едната империя били облечени в жълто, а другите — в зелено. Те воювали от поколения. Виждам, че мъжът знае тази история.
— И след поколения — казах аз — дошъл един отшелник и посъветвал императора на жълтата армия да облече войските си в зелено, а тези от зелената посъветвал обратното — да сложат жълти униформи. Но битката продължила и след това. В моята торба има книга, наречена, Чудесата на Ърт и Небесата“. Тази история е разказана там.
— Това е най-мъдрата книга, която някога е написал човекът — каза кюмианката, — макар и съвсем малко да са хората, които ще извлекат някаква полза от нейното четене. Детето ми, обясни на този мъж, който е на път да стане маг, какво трябва да направим тази нощ.
Младата вещица кимна.
— Времето съществува. Това е истината, макар и легендите на епоптите да казват други неща. Ако бъдещето не съществува, как ние можем да пътуваме към него? Ако миналото не съществува, как можем да го оставим след себе си? Когато спим, съзнанието ни пътува във времето и често пъти ние чуваме гласовете на мъртвите или получаваме знания от различни предмети. Тези, които са като майка ми, знаят как да влизат в същото състояние, докато са будни, дори както Абраксас възприема цялото изминало време като един-единствен вечен миг.
Тази нощ беше почти безветрена, но сега забелязах, че и лекият прохладен ветрец също е замрял. Въздухът беше съвсем неподвижен и макар че гласът на Доркас бе много мек и нежен, той отекваше като звън на камбана.
— Тази ли жена, която ти наричаш кюмианка, ще направи това? Ще влезе в такова състояние, че ще може да говори с гласа на отдавна умрял човек и ще отговори на всички въпроси, които този мъж има?
— Не, тя не може да го направи. Майка ми е много стара и този град е изчезнал много, много епохи преди тя да се роди. Тя знае и разбира всичко, но само за своето време. За да възстановим града, трябва да използваме съзнание, което е съществувало преди неговото разрушаване.
— Съществува ли толкова стар човек? — попита Доркас.
Кюмианката поклати глава.
— Питаш дали изобщо има такъв на света? Не, такъв човек няма. Но все пак, такова съзнание съществува. Погледни сега, където соча, детето ми, малко над облаците. Тази червена звезда се нарича Устата на рибата, до нея има планета, на която все още живее древно и проницателно съзнание. Мерин, хвани моята ръка, а ти Язовецо, хвани нейната. Палачо, ти пък хвани ръката на Хилдегрин и тази на болната си приятелка. Твоята любима да хване другата ръка на болната жена, а също и на Мерин… Сега вече сме свързани. Мъжете от едната страна, а ние жените — от другата.
— И най-добре ще е по-бързо да направим нещо — изръмжа Хилдегрин. — Усещам, че се задава буря.
— Да, трябва да действаме колкото се може по-бързо. Сега трябва да използвам съзнанието на всички ви и дори това на болната жена. Ще усетите как насочвам мислите ви. Правете това, което ви кажа.
Старицата (ако тя изобщо беше жена) освободи за момент ръката на Мерин, бръкна в корсажа си и извади метална пръчка, чиито краища веднага се изгубиха, сякаш излизаха от предела на моето зрително поле, а всъщност пръчката не беше по-дълга от обикновена кама. Кюмианката отвори уста и аз си мислех, че ще я задържи със зъби, но тя я глътна. Малко по-късно можах да забележа как започна да се излъчва червеникава светлина, малко под сбръчканата кожа на гърлото й.
— Сега всички затворете очи… Но тук има жена, която не познавам, висока жена, окована във вериги… Няма значение, палачо, вече я познах… Никой да не отдръпва ръцете си…
След унеса, който бе последвал пиршеството на Водалус, вече знаех какво е да споделиш съзнанието си с някой друг. Това беше различно. Кюмианката не се появи така, както бях очаквал, не се показа като по-млада жена или пък под формата на някакво друго същество. По-скоро открих, че моите мисли са обградени от нейните, както рибата плува в незабележимите молекули и мехурчета на водата. Текла беше там, но не можех да я видя изцяло. Тя сякаш стоеше някъде зад мен, защото първо усетих ръката й на рамото си, а после и топлия й дъх да погалва бузата ми.
След това тя изчезна, а заедно с нея и всичко останало. Почувствах как мислите ми хукват между руините и аз се загубвам в нощта.