Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на плочките до огъня. Устата ми беше пълна с пяна, слюнка и кръв от прехапаните ми устни и език. Краката ми бяха прекалено слаби, за да се изправя, но успях поне да седна.
В началото си помислих, че всички останали са изчезнали. Чувствах солидния покрив под краката си, но другите ми изглеждаха като призраци. Първо забелязах Хилдегрин, проснат на земята, вдясно от мен. Пропълзях до него и допрях ухо до гърдите му. Сърцето ми биеше като хваната в плен нощна пеперуда. Йолента беше най-много за окайване от всички. Когато се наведох да я погледна, видях, че тялото й е претърпяло повече промени, отколкото беше казала Мерин. Под кожата й видях да се показват метални пластини и кабели, но те също бяха потъмнели. След това огледах и себе си, първо ръцете, а след това и краката си. Видях, че Ноктите светят с такава сила, че прозират през ботуша ми. Протегнах се да ги извадя, но пръстите ми бяха прекалено слаби, дори и за това просто движение.
Доркас лежеше така, сякаш беше заспала. На устните й нямаше пяна и тя изглеждаше по-добре дори и от Хилдегрин. Мерин се беше сгърчила и приличаше на черна парцалена кукла. Беше потъмняла и безжизнена. Съзнанието й вече не контролираше безизразната маска от слонова кост, която преди имаше на лицето, и сега видях, че върху черепа й едва ли има нещо повече от пергамент.
Както бях подозирал, кюмианката изобщо не беше човешко същество. Все пак тя не бе и от ужасните същества, които се появиха по време на нашето представление в Двореца на Сюзерена. Нещо подобно на влечуго се бе увило около светещата пръчка. Потърсих главата му, но не открих такава. Всяка част от гърба на влечугото представляваше лице, а очите на тези лица сякаш бяха изпаднали в екстаз.
Доркас се събуди, докато оглеждах обстановката.
— Какво стана с нас? — попита тя.
И Хилдегрин се размърда.
— Смятам, че се виждаме от различна точки на времето.
Макар черните облаци да не бяха докарали буря, прахта по улиците под нас вече заплашително се завихряше. Не знам как мога да го опиша, освен ако не кажа, че за част от секундата, милиони насекоми, които явно досега са били скрити в пукнатините на стария павиран път, сега наизлязоха, привлечени от светлината, и започнаха брачния си танц. Не се чуваше никакъв звук и след малко тази безформена маса започна да се събира в рояци, които ставаха все по-гъсти и по-гъсти, движеха се напред-назад и накрая потънаха отчасти между пукнатините.
Сега вече насекомите не летяха, а се катереха едно върху друго, опитвайки се сякаш да стигнат до центъра на рояка.
— Те са живи! — възкликнах аз.
— Не, мъртви са — отвърна шепнешком Доркас.
Беше права. Рояците, които допреди малко изглеждаха живи, сега откриваха избелели скелети. Прашинките се свързваха също както учените свързват парченца цветно стъкло, за да възстановят витраж, счупен преди хилядолетия. Те образуваха пред очите ни черепи, които блестяха под зеленикавата светлина на луната. Зверове — аелуродонти, спелаи и други преждевременно родени същества, на които не мога да дам имена, се движеха между мъртъвците.
Един по един те се надигаха от гробовете си и зверовете изчезваха. Те започнаха да възстановяват неуверено своя град. Камъните се вдигаха отново, гредите се възправяха от прахта и покриваха стените. Хората, които само допреди малко бяха трупове, сега набраха сили. Те се превърнаха в кривокрака тълпа, която вървеше с моряшка походка и търкаляше гигантски камъни с мощните си мишци. Градът скоро беше възстановен, но ние останахме по местата си, за да видим какво ще стане по-нататък.
Барабани нарушиха тишината и спокойствието на нощта и по техния ек разбрах, че някога около града е имало гъста гора, защото звукът се отразяваше и отекваше между дънерите на невидими дървета. На улицата се появи чисто гол шаман с бръсната глава. Тялото му беше нашарено с пиктограми и символи на непознат език. Те бяха толкова изразителни, че сякаш крещяха значенията си.
Последваха го стотици лудо подскачащи танцьори. Те изпълняваха прост танц, само от няколко стъпки, като ръцете на всеки от тях лежаха на глава на предходния. Лицата им бяха леко повдигнати, карайки ме да се чудя дали с този танц не имитираха многоглавото влечуго, което ние наричахме кюмианка. Те бавно се извиваха, лъкатушеха нагоре-надолу по улицата, обикаляйки около шамана, връщаха се отново, докато най-накрая стигнаха до входната врата на къщата, от която ги наблюдавахме. С грохот като от гръмотевица падна каменната плоча, която закриваше портала. Разнесе се аромат на мирта и рози.
Отвътре излезе мъж, който поздрави танцьорите. Ако той притежаваше сто ръце или носеше главата си под ръка, нямаше да бъда толкова удивен. Аз познавах неговото лице още от детството си, защото то бе изобразено на бронзовия бюст в разрушения мавзолей, там, където всеки ден бях играл с другите деца. На двете му китки имаше масивни гривни, покрити с хиацинти, опали, червеникави халцедони и бляскави емералди. С отмерени стъпки той стигна до центъра на процесията и танцьорите го обградиха от всички страни. Тогава мъжът се обърна към нас и вдигна ръце. Погледна ни и аз разбрах, че само той от стотиците други хора наистина ни вижда.