Според древната традиция не трябваше да използвам стълбите (въпреки че бях виждал учителя Гурлойс да подскача, опирайки се на меча си в двора пред Кулата с камбаните). Вероятно бях единственият човек тук, наясно с традицията, но аз не я наруших и от гърлата на тълпата се изтръгна рев, сякаш на някакъв огромен звяр, когато подскочих нагоре и плащът ми се изду като корабно платно.
— Неръкотворни — четеше монахът, — известно е на всички ни, че тези, които сега ще умрат, не са по-лоши от нас самите, които строим пред твоя взор. Техните ръце са опръскани с кръв. Нашите също…
Огледах внимателно ешафода. Както и очаквах, беше в плачевно състояние, но такива бяха всички ешафоди в селата, които не се контролираха от братството. Дървото обаче изглеждаше прекалено твърдо и без съмнение щеше да притъпи острието на меча ми. За щастие Терминус Ест беше заострен от двете си страни и щях да го използвам по един път за всеки затворник.
— … затова чрез Теб те могат в този час да пречистят душите си и да получат благоволението ти. Ние, които трябва да се изправим лице в лице с тях и да пролеем кръвта им…
Аз заех ритуална поза, разтворих крака и се подпрях на меча си, сякаш бях този, който контролираше цялата церемония, а нямах дори представа кой е изтеглил този късмет.
— Ти, героят, който ще унищожи черния змей, поглъщащ слънцето. Ти, за който небето се разтваря като завеса. Ти, който ще смразиш с поглед огромните Еребус[1], Абая и Сцила. Ти, който се мяташ по вълните и живееш в най-малкото семенце на най-далечната гора. Семето, което се търкаля в мрака, където никой смъртен не може да погледне…
Морвена се изкачваше по стълбите, следван от кмета и мъж, който държеше остен и я мушкаше с него. Някой от тълпата отправи неприличен възглас.
— … имай милост към тези, които нямат милост. Имай милост и към нас, защото ние няма да имаме такава.
Монахът привърши и се отдръпна назад, а мястото му зае кметът.
— Прекалено отвратително и противоестествено…
Гласът му беше висок, прекалено различен от нормалния му говор и риторичен тон, който бе избрал, за да произнесе речта си пред къщата на Барнох. След като разсеяно го слушах няколко минути, (търсех Аджиа сред тълпата) изведнъж ми се стори, че той всъщност се страхува. Предстоеше му да види какво е направил със затворниците, и то от съвсем близко разстояние. Усмихнах се, макар и маската да прикриваше устата ми.
— … от уважение към твоя пол. Ти ще трябва да бъдеш жигосана по лявата и дясната буза, краката ти да бъдат счупени, а главата отделена от тялото.
Надявах се, че селяците ще проявят достатъчно съобразителност и ще ми донесат мангал с разпалени въглища.
— Чрез силата и властта, която е дадена на моята недостойна ръка, и чрез благоволението на Самодържеца, чиито мисли са съзвучни с нашите, аз заявявам… Аз заявявам…
Разбрах, че е забравил думите и прошепнах:
— Че часът ти е настъпил.
— Че часът ти е настъпил, Морвена — изломоти той.
— Ако имаш молба към Помирителя, сподели я свободно.
— Ако имаш молба към Помирителя, сподели я.
— Ако имаш съвети към децата и жените, изречи ги сега, защото след това няма да можеш да говориш.
Кметът си възвърна присъствието на, духа и повтори всичко, което му прошепнах.
— Ако имаш съвети към децата и жените, изречи ги сега, защото след това няма да можеш да говориш.
Ясно, но не много силно, Морвена произнесе:
— Знам, че повечето от вас ме смятат за виновна, но аз съм невинна. Никога не бих могла да направя ужасните неща, в които съм обвинена. — Тълпата започна да се блъска напред, за да чуе по-добре думите й. — Много от вас са забелязали, че аз обичах Стачис. Обичах и детето, с което Стачис ме дари.
Червено-черно петно, осветено от яркото пролетно слънце, привлече погледа ми. Беше букет от погребални рози, които някоя платена оплаквачка щеше да положи на гробищата. Жената, която държеше цветята, беше Еузебия. Вече я бях виждал да измъчва Морвена долу при реката. Наблюдавах я как вдъхва техния аромат, а после използвайки дългите им бодли, си проправя път сред тълпата към ешафода.
— Тези цветя са за теб, Морвена. Умри, преди да са повехнали.
Ударих дъските на платформата с широката страна на острието, за да въдворя тишина.
1
Еребус (гр.) — най-мрачното място в подземното царство според гръцката митология. — Б. пр.